Не ставай глупак, рече си той.
Вратата на клетката се затръшна и заключи. Клетките бяха необходими — Твлкав трябваше да пази крехките си вложения от бурята. Дървените страници на клетката можеха да се издърпват нагоре и заключват на място по време на свирепите ветрове.
Блут завлече роба край огъня, до неотвореното буре с вода. Каладин се поуспокои. Ето, рече си той. Може би още можеш да помагаш. Може би има смисъл да те е грижа.
Каладин разтвори длан и огледа смачканите черни листа. Не му трябваха. Да ги пусне в напитката на Твлкав щеше да е не само трудно, но и безсмислено. Наистина ли желаеше смъртта на роботърговеца? Какво щеше да постигне по този начин?
Във въздуха отекна глухо пукане, последвано от второ, по-меко, сякаш някой изпусна чувал зърно. Каладин бързо вдигна глава и погледна към мястото, където Блут беше оставил болния роб. Наемникът вдигна сопата още веднъж, после я стовари, разнесе се хрущене, когато удари черепа на роба.
Той не издаде нито звук на болка или негодувание. Трупът му се прекатури в тъмнината; Блут сръчно го вдигна и го метна на рамо.
— Не! — изкрещя Каладин, скочи от другия край на клетката и удари по дъските.
Твлкав се топлеше пред огъня.
— Да те отнесе Бурята дано! — изкрещя Каладин. — Той можеше да оживее, копеле такова!
Твлкав го изгледа. После лениво се приближи и понамести синьото си плетено кепе.
— Той щеше да ви разболее всичките, не разбираш ли. — Гласът му беше с лек акцент, сливаше думите, не слагаше ударенията на правилната сричка. На Каладин му се струваше, че тайлените винаги мърморят. — Няма да изгубя цял фургон хора заради един.
— Той вече не беше зара̀зен! — каза Каладин и отново удари дъските с ръце. — Ако някой от нас можеше да се зарази, това щеше да е станало досега.
— Надявам се, не сте се заразили. Мисля, че той вече не можеше да бъде спасен.
— Казах ти, че не е така!
— А аз трябваше да ти повярвам, така ли, дезертьоре? — рече засмяно Твлкав. — На човек, в чиито очи тлее омраза? Ти би ме убил — той сви рамене. — Не ме е грижа. Стига да сте здрави, докато дойде време за продажба. Ще ме благославяте, че ви спасих от болестта на този човек.
— Ще благославям кладата ти, когато я издигна със собствените си ръце — отвърна Каладин.
Твлкав се усмихна и се запъти обратно към огъня.
— Поддържай яростта си, дезертьоре, поддържай силата си. Те ще ми донесат добри пари, когато пристигнем.
Не и ако не доживееш дотогава, помисли Каладин. Твлкав винаги сгряваше последната вода от ведрото, което ползваше за робите. В нея си вареше чай, окачвайки я над огъня. Ако Каладин се постараеше да пие последен от робите и след това стриеше листата и ги пуснеше в…
Каладин застина и погледна ръцете си. В гнева си беше забравил, че стиска черната жлъчка. Беше изтървал листата, докато блъскаше по дъските. Само няколко малки парченца бяха полепнали по дланите му, но не бяха достатъчно, за да подействат.
Той се завъртя и погледна назад; подът на клетката беше мръсен и покрит с нечистотии. Ако парченцата бяха паднали там, нямаше начин да ги събере. Вятърът се надигна внезапно и отвя праха, трохите и нечистотиите от фургона навън в нощта.
Каладин се провали дори и в това.
Отпусна се назад, с гръб към дъските, и сведе глава. Разгромен. Проклетото вятърно духче продължаваше да се стрелка около него и изглеждаше объркано.
3
Градът на камбаните
„Един мъж стои на ръба на скалата и гледа как родната му страна рухва. Водите бушуват долу, толкова далече под него. И той чува детски плач. Това са неговите сълзи.“
Карбрант, Градът на камбаните, беше място, което Шалан никога не си беше представяла, че ще посети. Макар често да мечтаеше за пътешествия, очакваше да прекара младежките си години затворена в семейното имение, откъдето да бяга само в книгите от бащината библиотека. Очакваше да се омъжи за някой от съюзниците на баща си и да прекара остатъка от живота си затворена в неговото имение.
Но очакванията са като крехки глинени съдове. Колкото по-силно ги стискаш, толкова по-вероятно е да ги счупиш.