— Да, моля.
Той кимна, завтече се нанякъде и я остави на пристанището, заобиколена от група парши, които усърдно местеха дървени кафези от една камара на друга. Паршите бяха тъпоумни, но отлични работници. Никога не се оплакваха, винаги правеха каквото им се каже. Баща й ги предпочиташе пред обикновените роби.
Наистина ли алетите воюваха срещу парши в Пустите равнини? Това изглеждаше толкова странно на Шалан. Паршите не воюваха. Те бяха кротки и практически неми. Разбира се, тя беше чула, че онези в Пустите равнини — наричаха ги паршенди — телесно са различни от паршите. По-силни, по-високи, по-умни. Май всъщност не бяха никакви парши, а техни далечни родственици.
За нейна изненада навсякъде по доковете имаше животни. Няколко небесни змиорки се носеха из въздуха и търсеха плъхове или риба. Дребни рачета се криеха в цепнатините на дъските по доковете, а бобинките на гроздове висяха по дебелите греди. На крайбрежната улица една норка хищно се прокрадваше и търсеше изпуснати мръвки.
Шалан не устоя, извади скицника и започна да скицира една нападаща небесна змиорка. Не се ли боеше от толкова много хора? Шалан държеше скицника със скритата ръка, обвила с пръсти горния му ръб, и рисуваше с въглен. Преди да приключи, водачът й се върна с един човек, който теглеше някаква прелюбопитна измишльотина с две големи колела и покрита с тента седалка. Шалан колебливо остави скицника. Очакваше паланкин.
Мъжът с возилото беше нисък и тъмнокож, с широка усмивка на пълните устни. Подкани Шалан да седне и тя го стори със скромната грация, възпитана у нея от бавачките й. Носачът й зададе въпрос на някакъв насечен рязък език, който тя не можа да разпознае.
— Какво беше това? — попита тя Ялб.
— Иска да знае дали желаете да минете по дългия или по късия път — Ялб се почеса по главата. — Не съм съвсем сигурен каква е разликата.
— Допускам, че единият отнема повече време — каза Шалан.
— О, Вие наистина сте умница.
Ялб каза нещо на носача на същия насечен език и онзи му отговори.
— Дългият път позволява добре да разгледате града — обясни Ялб. — Краткият път води право до Конклава. Няма много хубави изгледи, разправя. Предполагам, забелязал е, че сте нова тук.
— Толкова ли изпъквам? — попита Шалан и се изчерви.
— Хмм, не, разбира се, че не, Ваше Сиятелство.
— И с това искаш да кажеш, че бия на очи като брадавица на носа на кралица.
Ялб се разсмя.
— Опасявам се, че е точно така. Но не може да идете някъде повторно, ако не сте били там за пръв път, мисля аз. Всеки трябва някак си да изпъква, тъй че преспокойно можете да се откроявате все така с хубостта си!
Наложило й се беше да свикне с внимателното флиртуване на моряците. Те никога не прекаляваха с откровености и тя подозираше, че съпругата на капитана е била строга с тях, когато е забелязвала как се смущава Шалан. В имението на баща й слугите — дори пълноправните граждани сред тях — бяха боязливи и си знаеха мястото.
Носачът още чакаше отговор.
— По краткия път, моля — каза тя на Ялб, макар да й се щеше да мине по пътя с гледките. Най-сетне се намираше в истински град и тръгваше по прекия път? Но се оказа, че Нейно Сиятелство Ясна се изплъзва като диво певче. Най-добре да побързат.
Главната улица прорязваше хълма с множество завои, така че дори и краткият път й позволи да види доста от града. Оказа се опияняващо богат със странни хора, гледки и камбанен звън. Шалан се облегна и се остави градът да я погълне. Сградите бяха групирани по цветове, които явно обозначаваха предназначението им. Магазини, където се продават едни и същи стоки, трябваше да са боядисани в един оттенък — виолетово за облекла, зелено за храни. Домовете имаха свой модел, но Шалан не можа да го разтълкува. Цветовете бяха меки, в умити, приглушени тоналности.
Ялб крачеше край количката и носачът заговори гърбом на Шалан. Ялб превеждаше, тикнал ръце в джобовете, на дрехата си.
— Казва, че градът е особен заради тукашния лаит.
Шалан кимна. Много градове бяха построени в лаити — места, защитени от бурите от околните скални образувания.
— Карбрант е един от най-добре защитените големи градове в света — продължи да превежда Ялб — и камбаните символизират това. Разказват, че в началото ги сложили да предупреждават за надигащи се бури, защото хората невинаги обръщали внимание на лекия ветрец — Ялб се поколеба. — Просто си приказва разни неща, понеже иска голям бакшиш, Ваше Сиятелство. Чувал съм тази история, но я намирам страшно нелепа. Ако ветровете духат достатъчно силно, та да разлюлеят камбаните, и хората биха ги усетили. Освен това, хората не са ли забелязвали, че по кратуните им вали дъжд?