Ясна отвори очи и примигна, сякаш се пообърка от мястото. Пое дълбоко дъх и не закашля. Всъщност тя се усмихваше, като че се наслаждаваше на мириса.
Обърна се към Шалан и се съсредоточи върху нея.
— Още чакате отговор. Боя се, че няма да Ви хареса.
— Но Вие още не сте свършили да ме изпитвате — каза Шалан, като се насили да е дръзка. — Със сигурност няма да отсъдите преди това.
— Не съм свършила ли? — попита смръщено Ясна.
— Не ме попитахте за всички женски изкуства. Пропуснахте живописта и графиката.
— Никога не са ми били от полза.
— Но те са сред изкуствата — каза отчаяно Шалан. Точно в тях тя беше най-завършена! — Мнозина смятат, че именно изобразителните изкуства са най-високите. Донесох моя скицник. Бих Ви показала какво мога.
Ясна сви устни.
— Изобразителните изкуства са фриволност. Претеглих фактите, дете, и не мога да Ви приема. Съжалявам.
Сърцето на Шалан се сви.
— Ваше Величество — каза Ясна на краля — бих желала да отида в Паланеума.
— Сега ли? — възкликна кралят, който прегръщаше внучката си. — Но ние ще имаме празник…
— Оценявам предложението, но разполагам в изобилие с всичко, освен с време.
— Разбира се. Аз лично ще Ви отведа. Благодаря за това, което направихте. Когато чух, че сте поискали достъп… — той продължи да бърбори на Ясна, която без да продума, го следваше по коридора. Тя остави Шалан.
Шалан притисна чантата до гърдите си и свали мократа кърпа от устата си. Шест месеца преследване и сега това. Тя отчаяно стисна кърпата и между пръстите й прокапа мръсна вода. Искаше да заплаче. Най-вероятно това и щеше да направи, ако си беше останала същото дете от преди шест месеца.
Но нещата се бяха променили. Тя се беше променила. Ако се провалеше, домът Давар щеше да рухне. Шалан усети как решителността й се удвоява, макар да не успя да попречи на няколко сълзи от безсилие да се процедят в крайчеца на очите й. Нямаше да се откаже, докато Ясна не се принудеше да я окове и да повика властите да я извлекат.
С изненадващо твърда стъпка тя тръгна в същата посока като Ясна. Преди шест месеца беше изложила пред братята си отчаян план. Щеше да иде да учи при Ясна Колин, учен и еретик. Не заради самото учение. Не заради престижа. А за да научи къде тя държи своя Превръщател.
И после да го открадне.
6
Мост Четири
„Студено ми е. Майко, студено ми е. Майко? Защо още чувам дъжда? Ще спре ли?“
Твлкав веднага пусна всички роби от клетките. Този път не се боеше от бягства или бунт — не и при тази пустош зад тях и над стоте хиляди войници пред тях.
Каладин слезе от фургона. Намираха се в едно от кратероподобните образувания, чиято назъбена каменна стена се издигаше право на изток. По земята нямаше растителност и скалата под босите му нозе беше гладка. В падинките се бяха образували локви с дъждовна вода. Въздухът беше свеж и чист, слънцето грееше силно, но при типичната за Изтока влажност на Каладин все му беше задушно.
Наоколо имаше всички признаци, че армията отдавна се е установила тук; войната се точеше от смъртта на стария крал преди близо шест години. Всеки разказваше истории за онази нощ — нощта, когато хората от племето паршенди убиха крал Гавилар.
Взводове маршируваха в посоките, указани с изрисувани на всяка пресечка кръгове. Лагерът беше претъпкан с дълги каменни бункери и с повече палатки, отколкото Каладин различи по-рано от височината. Не беше възможно да са ползвали Превръщатели за изграждането на всички. След вонята на робския керван, миризмата на това място беше приятна, преливаща от познатия дъх на обработена кожа и оръжейна смазка. Много от войниците обаче не изглеждаха спретнато. Не бяха мърляви, но и не изглеждаха особено дисциплинирани. Мотаеха се на групички из лагера с разкопчани горни дрехи. Някои сочеха робите и им подвикваха подигравки. Това ли беше армията на върховния принц? Елитната войска, която се биеше за честта на Алеткар? В тази армия ли мечтаеше да постъпи Каладин?