Вятърното духче на Каладин долетя да огледа Газ, после го имитира, като затвори едното си око. По някаква причина появата й накара Каладин да се усмихне. Газ изтълкува това погрешно. Той се начумери и пристъпи напред, размахал пръст.
В този миг над лагера шумно отекнаха тръби. Дърводелците вдигнаха очи, а войниците, които бяха придружили Каладин, забързаха да се върнат в центъра на лагера. Робите зад Каладин тревожно се заозъртаха.
— Проклети Отче на Бурята! — изруга Газ. — Мостови! Ставайте, ставайте, разбойници! — Започна да подритва някои от мъжете, които още се хранеха. Те изтърваха паниците и криво-ляво се изправиха. Вместо свестни обувки носеха прости сандали.
— Твоя милост — каза Газ и посочи Каладин.
— Не казах…
— Не ме интересува какво проклето нещо си казал! Ти си в Мост Четири! — Посочи една група мостови, които вече тръгваха. — Другите! Вървете да чакате ей там. По-късно ще ви деля. Мърдайте, че ще накарам да ви изпобесят с главите надолу.
Каладин сви рамене и затича след групата. Тя беше само една от многото, които се изсипваха от казармите или се сбираха по улиците. Явно бяха твърде много. Около петдесет казарми с, вероятно, двадесет-тридесет мъже всяка… излезе, че в тази армия мостовите са почти колкото войниците в цялата армия на Амарам.
Отрядът на Каладин прекоси склада, заобикаляйки дъските и камарите стърготини, и приближи до едно от големите дървени устройства. Личеше му, че е преживяло не една буря и сражение. Вдлъбнатините и дупките по дължината му изглеждаха като направени от стрели. Това можеше да спаси някой носач?
Да, помисли Каладин. Дървен мост, над тридесет стъпки дълъг и осем стъпки широк; скосен в предната и в задната част, без перила. Дървото беше дебело, за здравина най-големите дъски бяха в центъра. Тук имаше подредени около четиридесет-петдесет моста. Вероятно по един за всяка казарма, значи по един отряд на мост? Сега се събираха двадесетина отряда.
Газ се беше снабдил с дървен щит и лъскав боздуган, ала за никого от другите нямаше нищо. Набързо прегледа всички отряди. Спря при Мост Четири и се почуди.
— Къде е водачът ви? — поиска да узнае той.
— Мъртъв — каза един от мостовите. — Хвърли се в Бездната на честта снощи.
Газ изруга.
— И за седмица ли не можете да задържите един водач? Бурята да ви порази дано! Строй се; ще тичам до вас. Слушайте командите ми. Ще изберем нов водач, щом видим кой е оцелял. — Посочи Каладин. — Ти си отзад, лордче. Останалите, размърдайте се! Гръм да ви удари, не искам ново наказание заради вас, тъпанари! Мърдай, мърдай!
Останалите вдигаха. Каладин нямаше друг избор и отиде в отвора в задната част на моста. Леко беше подценил мостовете; изглежда, бяха нужни по около тридесет и пет-четиридесет души за всеки. На ширина имаше места за петима — трима под моста и по един от всяка страна — в осем редици, обаче този отряд не разполагаше с хора за всички позиции.
Помогна за вдигането на моста. Вероятно ползваха много лека дървесина, ала проклетото нещо все пак тежеше. Каладин изпъшка, докато се бореше с тежестта, тласна моста нагоре и после пристъпи под него. Мъжете се завтекоха да заемат средните места по дължината на структурата и всички бавно положиха моста на раменете си.
Другите мъже имаха подложки на елеците, за да облекчават тежестта и да нагодят височината си към подпорите на моста. Каладин не получи елек и дървените подпори се врязаха право в кожата му. Нищо не виждаше; имаше вдлъбнатина за главата му, но дървото закриваше изгледа във всички посоки. Мъжете по краищата имаха по-добра видимост, та Каладин предположи, че тези места са по-желани.
Дървото миришеше на смазка и пот.
— Тръгвай! — долетя отвън приглушеният глас на Газ.
Когато отрядът затича, Каладин изстена. Не виждаше нищо и полагаше усилия да не се препъне, докато се спускаха по източния склон към Пустите равнини. Скоро се потеше и тихо ругаеше, защото дървото дращеше и се забиваше в кожата на раменете му. Вече започваше да кърви.
— Бедни глупако… — чу се глас отстрани.
Каладин погледна надясно, но дървените дръжки му попречиха.
— На мен ли… — изохка той — на мен ли говориш?
— Не трябваше да обиждаш Газ — каза човекът. Гласът му прозвуча кухо. — Понякога позволява на новите да тичат във външните редици. Понякога.
Каладин опита да отговори, но вече не можеше да поеме дъх. Мислеше, че е в по-добра форма, но беше прекарал осем месеца, хранейки се с помия, понасяйки побои и преживявайки бури в течащи килии, кални плевници или клетки. Вече надали беше същият човек.