Каладин се вслуша в съвета. Чуваше как тичат другите отряди мостови. Зад тях идваше познатият звук на маршируващи мъже, които набиваха крак по камъка. След мостовите се придвижваше войска.
Долу го препъваха скални пъпки и малки туфи шистокори, които растяха от камъните. Оказа се, че Пустите равнини са насечени, неравни и нацепени, осеяни с оголени и ръбати скали. Това обясняваше защо не слагат колела на мостовете — на такъв груб терен носачите вероятно бяха много по-бързи.
Скоро краката му се разраниха и подбиха. Не можаха ли да му дадат обуща? Стисна зъби от болка и продължи. Просто поредната работа. Щеше да продължи и да оцелее.
Тупкане. Краката му стъпиха върху дърво. Мост, постоянен, над пропаст между платата в Пустите равнини. За секунди отрядът премина и краката на Каладин отново се озоваха върху камък.
— Мърдай! Мърдай! — ревна Газ. — Бурята да ви отнесе, продължавайте!
Продължиха да тичат, а войската премина моста след тях, по дървото отекваха стотици ботуши. Не след дълго от раменете на Каладин шурна кръв. Дишаше мъчително, страната го болеше ужасно. Можеше да чуе как другите се задъхват — звукът се носеше в затвореното пространство под моста. Значи не беше единствен. Надяваше се скоро да достигнат целта си.
Напразно. Следващият час беше мъчение. Беше по-зле от всички побои, които беше понесъл като роб, по-зле от всички ранявания на бойното поле. Изглежда преходът нямаше край. Каладин смътно си спомни, че е виждал постоянните мостове, докато наблюдаваше равнините от робската кола. Те свързваха платата на места, където прехвърлянето на пропастите беше най-лесно, а не където това щеше да ускори придвижването. Често това означаваше да се връщат на север или на юг, преди да продължат в източна посока.
Мостовите мърмореха, ругаеха, стенеха, после стихнаха. Пресичаха мост след мост, плато след плато. Каладин така и не огледа добре нито една от пропастите. Просто продължаваше да тича. И да тича. Вече не усещаше краката си. Някак знаеше, че спре ли, ще бъде бит. Имаше чувството, че раменете му са разранени до костта. Опита да брои стъпките, но беше прекалено изтощен дори за това.
Ала не спря да тича. Накрая Газ се смили и им извика да спрат. Каладин примигна, препъна се, спря и почти рухна.
— Вдигай! — викна Газ.
Мъжете вдигнаха и мишниците на Каладин се опнаха от движението, след като толкова време бяха удържали моста на едно място.
— Пускай!
Пристъпиха встрани, хората изпод моста хванаха страничните дръжки. Беше неудобно и трудно, но те очевидно имаха опит. Удържаха моста да не се преобърне, докато го полагаха на земята.
— Бутай!
Каладин объркан се отдръпна, а мъжете забутаха, уловили дръжките отстрани и отзад на моста. Бяха на ръба на пропаст без постоянен мост. Недалеч останалите отряди бутаха своите мостове напред.
Каладин се озърна през рамо. Армията наброяваше две хиляди души, облечени в наситено зелено и блестящо бяло. Хиляда и двеста тъмнооки копиеносци, няколкостотин кавалеристи на редки и скъпи коне. Зад тях идеше голяма група тежки пехотинци — светлооки в яки брони, с грамадни боздугани и квадратни стоманени щитове. Изглежда преднамерено бяха подбрали място, където пропастта беше тясна и платото от тази страна беше малко по-високо от това от другата. Мостът беше два пъти по-дълъг от ширината на пропастта тук. Газ наруга Каладин и той се присъедини към другарите си и затика моста по неравния терен със стържещ звук. Когато мостът тупна от другата страна на пропастта, отрядът отстъпи и кавалерията премина в тръс оттатък.
Каладин беше прекалено изморен, за да гледа. Рухна на камъните, легна на гръб и заслуша тропането на пехотинците по моста. Обърна глава. Останалите мостови също бяха налягали. Газ вървеше между отрядите с щит на гърба, клатеше глава и си мърмореше, че нищо не струват.
Каладин жадуваше да остане да лежи тук, да гледа небето и да се откъсне от света. Опитът му обаче подсказваше, че така ще се схване. Това би превърнало обратния път в още по-голямо мъчение. Опитът… принадлежеше на друг човек от друго време. Едва ли не от дните на сянката. Но, ако Каладин не можеше повече да бъде същия човек, можеше поне да се вслушва в него.
И така, стенейки, Каладин се насили да седне и започна да разтрива мускулите си. Войниците преминаваха по моста в редици по четирима, с високо вдигнати копия и с щитове пред гърдите. Газ ги наблюдаваше с видима завист, а около главата му пърхаше каладиновото вятърно духче. Въпреки изтощението, Каладин за миг изпита ревност. Защо тя наобикаля този фукльо вместо него?