След няколко минути Газ забеляза Каладин и му се намръщи.
— Чуди се защо не лежиш — обади се познат глас. Мъжът, който тичаше редом с Каладин, сега лежеше недалеч от него и зяпаше в небето. Беше възрастен, косата му сивееше, а дългото му обветрено лице подхождаше на благия глас. Изглеждаше изтощен колкото и самият Каладин.
Каладин продължи да разтрива краката си, като умишлено не обръщаше внимание на Газ. После отпра ивици от торбестата дреха и превърза стъпалата и раменете си. За щастие, като роб беше навикнал да ходи бос и нараняванията не бяха твърде лоши.
Когато привърши, и последните пехотинци преминаха по моста. Подире им дойдоха няколко светлооки ездачи с бляскави брони. Сред тях яздеше един мъж с великолепна, полирана червена Вълшебна броня. Различаваше се от онези, които Каладин беше виждал — говореше се, че всяка е отделно произведение на изкуството — но носеше същото усещане. Сложна, с припокриващи се пластини, увенчана с красив шлем с отворен наличник.
Бронята изглеждаше някак чужда. Беше изработена в друга епоха, когато из Рошар са крачели боговете.
— Това кралят ли е? — попита Каладин.
Дълголикият мостови се засмя уморено.
— Можем само да си мечтаем за това.
Каладин помръкна и се обърна към него.
— Ако това е кралят, ще рече, че сме в армията на Сиятелния господар Далинар.
Името беше смътно познато на Каладин.
— Той е върховен принц, нали така? Чичо на краля?
— Аха. Най-добрият сред мъжете, най-почитаният сред Броненосците в кралската армия. Казват, че никога не се отмята от дадената дума.
Каладин изсумтя с презрение. Почти същото се говореше и за Амарам.
— Би трябвало да си пожелаеш да си в армията на върховния принц Далинар, момко — каза по-възрастният мъж. — Той не използва мостови отряди. Поне не като тези.
— Добре, кремлинги такива! — провикна се Газ. — Ставайте на крака!
Мостовите изпъшкаха и мъчително наставаха. Каладин въздъхна. Кратката почивка послужи само да покаже колко е изтощен.
— С радост ще се върна — продума той.
— Да се върнеш? — каза дълголикият.
— Не обръщаме ли?
Приятелят му се подсмихна криво.
— Момко, още не сме наближили дори. Радвай се, че не сме. Пристигането е най-лошото.
И така започна втората част на кошмара. Прекосиха моста, издърпаха го подире си, после отново го вдигнаха на разранените си рамене. Претичаха по платото. От другата страна пак снеха моста и го прехвърлиха през друга пропаст. Армията премина и отново дойде ред да понесат моста.
Повториха това поне дузина пъти. Почиваха между пренасянията, но Каладин беше толкова изранен и претоварен, че краткият отдих не му стигаше. Едва смогваше да поеме дъх и се налагаше отново да вдигат моста.
От тях се очакваше да действат бързо. Мостовите почиваха, докато войниците минаваха по моста, но трябваше да наваксат с тичане по платата — подминавайки войниците — за да стигнат преди армията при следващата пропаст. По някое време дълголикият приятел на Каладин го предупреди, че ако мостът им не е на място достатъчно бързо, ги чака бой с камшици, когато се върнат в лагера.
Газ издаваше заповеди, ругаеше хората си, риташе ги, когато се бавеха, и изобщо не вършеше никаква истинска работа. На Каладин не му беше нужно много време, за да затаи люта омраза към този мършав мъж с белязано лице. Това беше странно; към другите си сержанти Каладин не беше изпитвал омраза. Да ругаят и да подтикват хората си беше тяхната работа.
Не това изгаряше Каладин. Газ го беше пратил на този преход без сандали и елек. Въпреки превръзките, от работата през този ден щяха да му останат белези. Щеше да е толкова разранен и скован на другата сутрин, че нямаше да може да ходи.
Стореното от Газ беше дребнав тормоз. Той застрашаваше мисията чрез възможната загуба на един от носачите само от сприхавост и злоба.
Проклет човек, каза си Каладин и впрегна омразата към Газ да го крепи по време на изпитанието. Няколко пъти след като избутваха моста на място, Каладин падаше и беше сигурен, че не ще може повече да се изправи. Но щом Газ им изкрещеше да стават, той все някак успяваше. В противен случай щеше да излезе, че Газ е победил.