Защо минаваха през всичко това? Какъв беше смисълът? Защо тичаха толкова много? Трябваше да бранят моста, техния скъпоценен товар, имуществото. Трябваше да крепят небосвода и да тичат, трябваше…
Изпадаше в унес. Краката, тичането. Раз, два, раз, два, раз, два.
— Стой!
Спря.
— Вдигай!
Вдигна ръце.
— Пускай!
Отстъпи, после наведе моста.
— Бутай!
Бутна моста.
— Умри.
Това беше неговата команда и я добавяше всеки път. Отпусна се на камъка, една скална пъпка бързо прибра ластарите си, когато той се допря до тях. Затвори очи, повече не го беше грижа за крампите. Изпадна в транс, в полусън, който сякаш продължи само половин удар на сърцето.
— Стани!
Стана, препъвайки се на окървавените си нозе.
— Премини!
Премина, без да си направи труд да погледне смъртоносната бездна от двете страни.
— Тегли!
Грабна дръжката и задърпа моста подире си над пропастта.
— Обърни!
Каладин спря занемял. Не разбра тази заповед; досега Газ не беше я давал. Войниците се строяваха като се движеха с онази смес от уплаха и принудено спокойствие, която хората често преживяваха преди сражение. Няколко духчета на очакването — като червени ленти, издигащи се от земята и плющящи на вятъра — започнаха да изникват от скалата и да се веят сред войниците.
Битка?
Газ стисна Каладин за рамото и го запрати към предната част на моста.
— В този момент новите отиват отпред, Твоя милост — сержантът злобно се ухили.
Каладин тъпо вдигна моста над главата си заедно с другите. Тук дръжките бяха като в задната част, но пред лицето му имаше изрязан отвор, през който можеше да вижда навън. Всички мостови бяха сменили позициите си; мъжете, които бяха тичали отпред, се преместиха отзад, а онези от задната част — и Каладин, и дълголикият — отидоха отпред.
Каладин не попита каква е целта. Не го интересуваше. Все пак отпред му хареса; беше му по-лесно да тича, когато виждаше какво има пред него.
Платата бяха сурови, брулени от бурите земи; тук-там имаше туфи трева, но скалата беше прекалено твърда и семената не можеха да се заровят изцяло. По-често се срещаха скалните пъпки, растяха като мехури из цялото плато и приличаха на камъни колкото главата на човек. Много от тях бяха отворени и ластарите им се влачеха като тлъсти зелени езици. Някои даже цъфтяха.
След толкова часове дишане в задушливото затворено пространство под моста, тичането в предната редица беше едва ли не облекчение. Защо дадоха такова чудесно място на новия?
— Таленелат’ Елин, носителю на всички страдания — промълви ужасено мъжът вдясно от Каладин. — Тази битка ще е страшна. Вече са се строили! Страшно ще е!
Каладин примигна и се вгледа съсредоточено към приближаващата пропаст. От другата й страна стояха хора с пъстра червено-черна кожа. Носеха странни ръждивооранжеви брони, които покриваха предмишниците, гърдите, главите и краката. Трябваше цял миг, та притъпеният му ум да схване.
Паршендите.
Не приличаха на простите работници парши. Бяха много по-мускулести, много по-здрави. Имаха яко войнишко телосложение и на гърба на всеки беше привързано оръжие. Някои имаха тъмни, червени и черни бради с навързани парченца камък, докато други бяха гладко избръснати.
Пред погледа на Каладин първата редица паршенди коленичи. Носеха къси лъкове със заредени стрели. Не дълги лъкове за далечна и висока стрелба. Къси завити лъкове, които стрелят право, бързо и силно. Отлично оръжие за убиване на мостови, преди да са успели да спуснат моста.
Пристигането е най-лошо…
Сега най-сетне започваше истинският кошмар.
Газ изостана. Викаше на отрядите да продължават да вървят. Инстинктите на Каладин крещяха да се махне от огневата линия, но инерцията на моста го тласкаше напред. Буташе го в гърлото на самия звяр, чиито зъби ей сега щяха да щракнат.
Изтощението и болката на Каладин изчезнаха. От ужаса бдителността му се изостри. Мостовете се движеха напред, мъжете под тях крещяха, докато тичаха. Тичаха към смъртта.
Стрелците стреляха.