Опита да отвори очи. Едното отказа — кръв от порезната рана на бузата му се беше стекла и съсирила около клепача. Слънцето се беше преместило. Минали бяха часове. Той изстена. Седна, отри засъхвалата кръв от окото си. Земята наоколо беше осеяна с тела. Миришеше на кръв и нещо по-лошо.
Двама окаяни мостови разтърсваха всяко тяло, търсеха признаци на живот, после сваляха елеците и сандалите, като изритваха кремлингите, които вече бяха почнали да ядат труповете. Мъжете никога не биха проверили Каладин — нямаше какво да отмъкнат от него. Щяха да го оставят при труповете, проснат на платото.
Вятърното духче на Каладин пърхаше тревожно във въздуха над него. Той потърка брадичката си там, където тя го беше плеснала. Едрите духчета като нея можеха да местят малки предмети и да нанасят леки ударчета с енергия. Това ги правеше още по-досадни.
Сега обаче то вероятно беше спасило живота на Каладин. Той изстена — болеше го на толкова много места.
— Духче, имаш ли си име? — попита той, докато с мъка се изправяше на разранените си крака.
На отсрещното плато войниците ровичкаха из труповете на паршендите, търсеха нещо. Може би прибираха оръжия? Изглежда, армията на Садеас беше победила. Поне не се виждаха живи паршенди. Или бяха избити, или бяха избягали.
Платото, където се беше провело сражението, изглеждаше съвсем същото като всички, през които бяха минали. Единственото различно беше голяма буца от… нещо в средата на платото. Приличаше на голяма скална пъпка, може би вид пашкул или черупка, поне двадесет стъпки висока. Едната страна беше разпрана и разкриваше слузести вътрешности. При първото нападение не я беше забелязал; стрелците отнемаха цялото му внимание.
— Име — прошепна духчето и гласът й прозвуча далечно. — Да. Имам име. — Изглеждаше изненадана, когато се обърна към Каладин. — Защо имам име?
— Как бих могъл да знам? — каза Каладин и с усилие се размърда. Краката му горяха от болка. Едва куцаше.
Мостовите наблизо го погледнаха учудени, но той не им обърна внимание и закуцука през платото, докато не намери труп на мостови, който все още имаше елек и сандали. Оказа се дълголикият мъж, който беше толкова добър с него, мъртъв, със стрела в шията. Пренебрегна уплашените му очи, празно вторачени в небето, и смъкна дрехите му — кожен елек, кожени сандали, риза с връзки, червена от кръвта. Каладин се отвращаваше от себе си, но не смяташе да разчита Газ да му даде облекло.
Седна и използва по-чистите части на ризата, за да смени импровизираните си превръзки, после сложи елека и сандалите, като опитваше да не се движи прекалено много. Задуха ветрец и отвя мириса на кръв и гласовете на войниците, които се викаха един друг. Кавалерията вече се строяваше, като че нямаше търпение да се върне.
— Име — каза духчето, пристъпи във въздуха и застана до лицето на Каладин. Имаше очертанията на млада жена, завършващи с развята пола и нежни крачка. — Силфрена.
— Силфрена — повтори той, докато връзваше сандалите.
— Сил — рече духчето. Наклони глава. — Забавно е. Изглежда имам прякор.
— Поздравления. — Каладин с олюляване се изправи.
Малко по-нататък стоеше Газ с ръце на кръста и щит на гърба.
— Ти — каза, сочейки Каладин. После махна към моста.
— Шегуваш се — отвърна Каладин и огледа остатъците от отряда — бяха оцелели по-малко от половината — да се събират около моста.
— Носиш или оставаш тук — рече Газ. Изглеждаше ядосан от нещо.
Очакваше се да умра, разбра Каладин. Затова не се интересуваше имам ли елек и сандали. Бях отпред. Каладин единствен от първата редица беше оцелял.
За малко да седне и да позволи да го изоставят. Но нямаше да избере да умре от жажда на самотното плато. Запрепъва се към моста.
— Не се притеснявай — обясни един от мостовите. — Този път ще ни дадат да вървим бавно, с много почивки. И няколко войници ще ни помогнат — за вдигането на един мост са нужни двадесет и пет човека.
Каладин въздъхна и зае мястото си, докато няколко злополучни войници се присъединиха към отряда. Заедно вдигнаха моста във въздуха. Беше ужасно тежък, но някак успяха.
Каладин вървеше вцепенен. Мислил беше, че животът няма какво повече да му причини, нищо по-лошо от робското клеймо със знака шаш, нищо по-лошо от загубата на всичко във войната, нищо по-ужасно от това да предадеш онези, които си се заклел да пазиш.