Выбрать главу

Можеше да изтича вътре. Да се прокрадне…

Не. Братята й често я тормозеха, че е прекалено кротка, но не кротостта я възпря. Несъмнено вътре имаше пазачи; да нахълта щеше да е не само безсмислено, а и щеше да провали всяка нейна възможност да накара Ясна да си смени мнението.

Да промени мнението на Ясна, да се докаже. Призляваше й от самата мисъл. Тя мразеше сблъсъците. Като по-малка се чувстваше като крехка кристална фигурка във витрина — само за гледане, не за докосване. Единствената дъщеря, последният спомен от любимата съпруга на Сиятелния господар Давар. Все още й беше странно, че тъкмо тя взе нещата в свои ръце след… След инцидента… След…

Спомените я връхлетяха. Нан Балат ранен, дрехата му разкъсана. Дълъг сребрист меч в нейната ръка, толкова остър, че разсича камъните като вода.

Не, каза си Шалан, облегната на каменната стена и притиснала чантата до гърдите си. Не. Не мисли за миналото.

Потърси утеха в рисуването, протегна пръсти към чантата за хартия и моливи. Слугата обаче се върна, преди да успее да ги извади.

— Нейно Сиятелство Ясна Колин действително е помолила да се отдели за нея ниша за четене. Можете да я почакате там, ако искате.

— Искам — отговори Шалан. — Благодаря.

Слугата я отведе в покрито ограждение, където четирима парши стояха върху здрава дървена платформа. Шалан и водачът й стъпиха на платформата и паршите задърпаха въжетата, окачени на една лебедка горе. Платформата се придвижи в каменната шахта. Единствените светлини бяха сфери в ъглите й. Аметисти с мек виолетов цвят.

Шалан имаше нужда от план. Ясна не приличаше на човек, който лесно си променя мнението. Трябваше да я изненада, да я впечатли.

Стигнаха на около четиридесет стъпки над пода и слугата махна на паршите да спрат. Шалан го последва в тъмен коридор към едно от балкончетата, които се издаваха над Булото. То бе обло като куличка, опасано с висок до кръста каменен парапет с дървени перила отгоре. Заетите ниши сияеха в различни цветове от използваните за осветление сфери; в тъмнината на огромното помещение те сякаш се носеха във въздуха.

Нишата имаше дълго и извито каменно писалище, свързано с парапета на балкончето. Столът беше един, имаше и подобна на бокал кристална купа. Шалан благодари на слугата с кимване, той се оттегли и тя извади шепа сфери, които пусна в купата, за да освети нишата за четене.

Въздъхна, приседна на стола и положи чантата си на писалището. Развърза връзките на чантата, колкото да прави нещо, докато опитваше да измисли начин — някакъв начин — да убеди Ясна.

Първо, реши тя, трябва да пречистя ума си.

От чантата извади снопче дебела хартия за рисуване, комплект въглени моливи с различна дебелина, четки и стоманени писци, туш и акварелни бои. Накрая измъкна по-малък подвързан скицник, където бяха рисунките й от натура, направени през седмиците на борда на Насладата на вятъра.

Това всъщност бяха простички вещи, но за Шалан струваха повече от цял сандък сфери. Измъкна лист от снопчето, избра остър въгленов молив и го затъркаля между пръстите си. Затвори очи и задържа в ума си един образ: Карбрант какъвто го беше запаметила в момента, когато стъпи на пристанището. Вълните бият по дървените подпори, въздухът мирише на сол, мъже се катерят по такелажа и оживено си подвикват. И самият град — издига се по хълма, къщите са една над друга, не се губи и песъчинка земя. Далечните камбани прозвъняват нежно.

Отвори очи и почна да рисува. Пръстите й се движеха сами, първо нанасяха по-едрите щрихи. Приличната на цепнатина долина, приютила града. Пристанището. Тук — квадрати за къщите, там — мазка за завой на главния път нагоре към Конклава. Постепенно, щрих след щрих, добави подробностите. Сенки за прозорците. Чертици за уплътняване на пътищата. Загатнати хора и каруци за бъркотията по оживените улици.

Беше чела за работата на скулпторите. Много от тях вземаха каменния блок и първо изсичаха приблизителните очертания. После правеха още и още обработки и при всяка изсичаха нови подробности. Рисуването за нея беше същото. Първо едрите щрихи, после някои детайли, след тях — други детайли, та чак до най-фините. Формално не беше учила графика; просто правеше това, което чувстваше, че е правилно.

Градът се оформи под пръстите й. Работеше леко, линия след линия и щрих след щрих. Какво ли би правила без това? Напрежението излизаше от тялото й, като че се освобождаваше през връхчетата на пръстите й в молива.