Докато работеше, загуби представа за времето. Понякога се чувстваше като в унес, всичко друго избледняваше. Пръстите й рисуваха почти сами. Толкова по-лесно беше да мислиш, докато рисуваш.
Не след дълго бе възпроизвела Спомена на листа. Вдигна го, доволна, отпусната и с ясен ум. Запаметеният образ на Карбрант беше излязъл от главата й; тя го беше освободила в скицата. И това носеше облекчение. Като че умът й се напрягаше да удържа Спомените, докато може да ги ползва.
После направи Ялб — изправен, без риза под елека, ръкомахащ на носача, който я беше докарал до Конклава. Усмихваше се, докато работеше, припомняйки си непринудения глас на Ялб. Досега сигурно се беше върнал на Насладата на вятъра. Два часа ли минаха? Вероятно.
Винаги повече се вълнуваше от рисуването на хора и животни, отколкото на предмети. Имаше нещо живително в това да пресъздаваш на листа одушевено същество. Градът беше чертички и кутийки, а личността беше кръгове и криви. Можеше ли да предаде точно онази усмивчица на лицето на Ялб? Можеше ли да покаже ленивото му доволство, начина, по който флиртуваше с жена с далеч по-високо от неговото положение? И носача с тънките пръсти, обутите в сандали крака, дългата дреха и дънестите панталони. Странният му език, проницателните му очи, планът му да получи по-голям бакшиш, като предложи не просто закарване до Конклава, а обиколка на града.
Докато рисуваше, имаше усещането, че работи не само с въглен и хартия. При рисуването на портрет тя работеше със самата душа. Имаше растения, от които можеш да вземеш малка частица — листо или парченце от стъблото — после да я посадиш и да отгледаш същото растение. Когато вземаше Спомен за някого, Шалан отрязваше късче от душата му, отглеждаше го и го оставяше да израсте на листа. Въгленът за мускули, масата на хартията за кости, туш за кръв, текстурата на хартията за кожа. Влезе в ритъм, в такт, проскърцването на молива беше като дишането на онези, които тя изобразяваше.
Около листа започнаха да се събират духчета на сътворяването и да гледат рисунката. Подобно на другите духчета, и за тях се казваше, че винаги са наоколо, но обикновено са невидими. Понякога ги привличаш. Друг път — не. При рисуването явно умението имаше значение.
Духчетата на сътворяването бяха средни по размер, дълги колкото пръстите на Шалан, и сияеха в бледо сребристо. Непрестанно се преобразяваха и приемаха нови форми. Обикновено на нещата, които се видели напоследък. Урна, човек, маса, колело, пирон. Винаги в сребрист цвят, винаги дребни. Пресъздаваха формите точно, но ги придвижваха по странен начин. Масата се въртеше като колело, урната се строшаваше и възстановяваше.
Рисуването на Шалан привлече пет-шест духчета — сътворяването ги примамваше както яркият огън примамва духчетата на пламъка. Беше се научила да не им обръща внимание. Те не бяха веществени — ако прокараше ръка през някое от тях, то щеше да се сипне като пясък и пак да се събере. Никога не усещаше нищо при докосването на духче.
Накрая вдигна листа доволна. Рисунката изобразяваше Ялб и носача в подробности, а зад тях беше загатнат оживеният град. Добре беше уловила очите им. Това беше най-важното. Всяка от Десетте Субстанции имаше съответстваща телесна част — кръв за течност, коса за дърво и така нататък. Очите се свързваха с кристал и стъкло. Прозорците към ума и духа на човека.
Остави листа настрани. Някои хора събираха трофеи. Други събираха оръжия и щитове. Мнозина събираха сфери.
Шалан събираше хора. Хора и интересни създания. Може би, защото беше прекарала такава голяма част от младостта си в същински затвор. Създаде си навика да запаметява лица, после да ги рисува, след като баща й беше открил, че скицира градинарите. Неговата дъщеря? Да рисува тъмнооки? Разгневи се страшно — един от малкото случаи, когато печално известният му нрав се насочваше срещу дъщеря му.
След този случай тя рисуваше хора само тайно, а в останалото време скицираше насекоми, ракообразни и растения из градините на имението. Баща й нямаше нищо против — зоологията и ботаниката бяха подходящи занимания за дама — и я насърчаваше да избере като свое Призвание естествената история.
Шалан извади трети празен лист. Той сякаш я умоляваше да го запълни. Празният лист беше само възможност, беше безцелен, докато не го използваш. Като напълно заредена сфера, затворена в кесията, където светлината й беше безполезна.