После се залови да разглежда рисунките. Първо онези на отделни листа, като се позабави на своя портрет. Шалан наблюдаваше лицето й. Доволна ли беше? Изненадана? Недоволна от времето, което Шалан беше отделила за скициране на моряци и слугини?
Накрая Ясна се прехвърли на скицника с растенията и животните, които Шалан беше наблюдавала по време на пътуването. Отдели им най-много време, като прочете и всяка от съпътстващите ги бележки.
— Защо направихте тези скици?
— Защо ли, Ваше Сиятелство? Е, защото така исках. — Смръщи се. Дали не трябваше да каже нещо високоучено?
Ясна бавно кимна. После се изправи.
— Имам стаи в Конклава. Кралят ми ги предостави. Съберете си нещата и вървете там. Виждате ми се изтощена.
— Ваше Сиятелство? — продума Шалан и стана, а през тялото й пробяга тръпка от вълнение.
Ясна спря на прага.
— При първата среща Ви взех за провинциална опортюнистка, която цели чрез моето име да се обогати.
— Променихте ли мнението си?
— Не — отвърна Ясна. — У Вас несъмнено има нещо такова. Но всеки човек е различен и можете да разберете много за някого от това, което той носи. Ако този скицник означава нещо, то е, че в свободното си време Вие се стремите към учението само по себе си. Това е окуражаващо. То е може би най-добрият аргумент, който можахте да предложите в своя полза. Щом не мога да се отърва от Вас, бих могла да Ви използвам. Вървете да спите. Утре ще започнем рано и ще делите времето си между Вашето обучение и помощта при моите изследвания.
С тези думи Ясна се оттегли.
Шалан седна, умисли се и замига с изморените си очи. Извади лист хартия и написа една кратка благодарствена молитва, която по-късно щеше да изгори. После бързо си прибра книгите и отиде да търси слуга, когото да прати на кораба Насладата на вятъра да донесе пътническия й сандък.
Денят се оказа много, много дълъг. Но тя победи. Първата стъпка беше завършена.
Сега започна истинската задача.
9
Преизподнята
„Десет души с пламтящи Брони стоят пред стена в черно и бяло, и червено.“
Зачисляването на Каладин към Мост Четири не беше случайно. Отрядът на този мост даваше най-много жертви. Това беше особено забележително, при положение, че отрядите на мостовете нерядко губеха средно по една трета до една втора от хората си при пробег.
Каладин седеше с гръб към стената, валеше го дъжд. Не беше буря. Най-обикновен пролетен дъжд. Питомен роднина на големите бури.
Сил седеше на рамото на Каладин. Или се рееше там. Все едно. Явно нямаше тегло. Каладин се беше отпуснал с брадичка на гърдите и зяпаше една дупчица в камъка, която бавно се пълнеше с дъждовна вода.
Трябваше да влезе в казармата на Мост Четири. Тя беше студена и гола, но суха. Но просто… не можеше да си направи труда. Откога беше с Мост Четири? Две седмици? Три? Цяла вечност?
Двадесет и трима от двадесет и петимата, които преживяха с него първия му пробег с моста, сега бяха мъртви. Двама бяха преместени в други отряди, понеже някак бяха угодили на Газ, но умряха там. Останаха само Каладин и още един. Двама от близо четиридесет.
Числеността на отрядите се допълваше с нови нещастници и повечето от тях също загинаха. Те бяха заменени. Повечето смени умряха. Един подир друг се избираха водачи на моста. Смяташе се, че това е желана позиция в отрядите, защото водачите тичаха на най-добрите места. Не и в Мост Четири.
Някои пробези не бяха толкова зле. Ако алетите стигнеха на полесражението преди паршендите, не умираха мостови. А, ако пристигнеха твърде късно, случваше се някой друг върховен принц да ги е изпреварил. Тогава Садеас не помагаше, а си взимаше войските и се връщаше в своя лагер. Случеше ли се лош пробег, паршендите често избираха да насочват стрелите си по други отряди в опит да ги свалят един по един. Понякога загиваха десетки мостови, а от Мост Четири — никой.
Това ставаше рядко. По някаква причина Мост Четири винаги беше на прицел. Каладин не си правеше труда да научи имената на другарите си. Никой от мостовите не го правеше. Какъв смисъл имаше? Научиш нечие име и до края на седмицата или той, или ти сте мъртви. Пък можеш да се обзаложиш и на това, че и двамата ще сте мъртви. Може би Каладин трябваше да учи имената. Така щеше да има с кого да си приказва в Преизподнята. Да си припомнят ужасите на Мост Четири и да са съгласни, че вечните пламъци са къде по-приятни.