Каладин не обърна внимание на този глас. Той принадлежеше на предишния Каладин.
— Ти трептеше от живот — обади се Сил. — Толкова много хора гледаха от теб, Каладин. Твоят взвод. Враговете, с които се биеше. Другите роби. Даже някои светлооки.
Скоро щеше да стане време за обяд. После можеше да поспи, докато водачът на моста не го сриташе да става за следобедната работа.
— Наблюдавах как се биеш — продължи Сил. — Почти не си го спомням. Спомените ми от това време са много неясни. Сякаш те гледам през буря.
Чакай малко. Това беше странно. Сил започна да го следва след отпадането му от армията. И тогава се държеше като истинско вятърно духче. Каладин се позабави и така спечели ругатня и камшичен удар от отговорника за пренасянето.
Пак започна да тегли. Мостовите, които работеха мудно, отнасяха бой с камшик, а онези, които тичаха бавно, биваха екзекутирани. По този въпрос армията беше много сериозна. Откажи да вървиш срещу паршендите, опитай да изостанеш след другите мостове, и ще бъдеш обезглавен. Всъщност обезглавяването беше запазено точно за това престъпление.
Мостовите можеха да бъдат наказвани по много начини. С налагане на допълнителна работа, бой с камшик, запор на заплатата. Ако някой извършеше нещо наистина лошо, овесваха го с главата надолу и оставяха Отеца на Бурята да реши съдбата му — връзваха го за кол или стена по време на буря. Но единственото действие, което веднага се наказваше с екзекуция, беше отказ да тичаш с моста срещу паршендите.
Посланието беше ясно. Тичането с моста може да те убие, отказът от това ще те убие.
Каладин и отрядът му вдигнаха тяхното дърво в купчината с други, после откачиха въжетата за влачене. Върнаха се в края на двора, където ги чакаха още дънери.
— Газ! — провикна се някой. Висок войник с черно-жълта коса стоеше в края на терена с мостовете, а зад него се бяха скупчили група окаяници. Това беше Лареш, един от войниците, отговарящи за разпределението на задачите. Водеше нови хора, които да заместят убитите мостови.
Денят беше ясен и безоблачен и слънцето печеше гърба на Каладин. Газ забърза да посрещне новодошлите. Случи се Каладин и другарите му да вървят в същата посока за следващия дънер.
— Жалко племе — каза Газ, като огледа новите. — Разбира се, ако не бяха такива, нямаше да са тук.
— Така си е — отвърна Лареш. — Десетимата отпред са контрабандисти. Знаеш какво да правиш.
Винаги имаше нужда от нови мостови и винаги се намираха достатъчно. Робите се срещаха често, но същото важеше и за крадците или другите закононарушители от обоза. Никакви парши. Бяха прекалено ценни, пък и паршендите имаха някакво родство с тях. По-добре беше на паршите, които работеха в лагера, да не се показват воюващите им братовчеди.
Понякога в отрядите попадаше и по някой войник. Това се случваше само, ако войникът стори нещо изключително лошо — например, да удари офицер. Деяния, които в много други армии се наказваха с обесване, тук завършваха с изпращане при мостовите. Предполагаше се, че ако оживееш след сто пробега с моста, ще те пуснат. Разправяха, че това се е случвало един-два пъти. Вероятно беше просто мит с цел да се даде на мостовите някаква надеждица за оцеляване.
Каладин и другарите му подминаха новодошлите със сведени погледи и почнаха да закачат въжетата за следващия дънер.
— Мост Четири има нужда от хора — каза Газ, почесвайки се по брадичката.
— Четири винаги има нужда от хора — отвърна Лареш. — Не се притеснявай. Доведох специална партида за него. — Кимна по посока на втората група новодошли, доста по-опърпани.
Каладин бавно се изправи. Един от затворниците беше момче на не повече от четиринадесет-петнадесет години. Ниско, слабо, с овално лице.
— Тиен? — прошепна той и пристъпи напред.
Спря и се отърси. Тиен беше мъртъв. Но новото момче изглеждаше толкова познато с уплашените си черни очи. На Каладин му се прииска да го защитава. Да го пази.
Но… се беше провалил. Всички, които бе опитвал да защитава — от Тиен до Сен — бяха мъртви. Какъв беше смисълът?
Отново се върна към влаченето на дънера.
— Каладин — рече Сил и кацна на дървото. — Ще си отида.
Той замига стреснато. Сил. Да си отиде? Но… тя беше последното, което му оставаше.
— Не — прошепна той. Прозвуча като крясък.