— Ще опитам да се върна — продължи тя. — Но не знам какво ще стане, когато те оставя. Нещата са особени. Имам странни спомени. Не, повечето даже не са спомени. Инстинкти. Един от тях ми казва, че ако те оставя, може да загубя себе си.
— Тогава не тръгвай — отговори той уплашен.
— Трябва — каза тя и се отдръпна. — Не мога повече да гледам това. Ще опитам да се върна. — Изглеждаше тъжна. — Довиждане.
С тези думи се стрелна във въздуха и се преобрази на въртящи се прозрачни листенца.
Каладин изтръпнал, наблюдаваше как се отдалечава.
После пак отиде да тегли дънера. Какво друго можеше да прави?
Момчето, което му напомни за Тиен, умря по време на първия пробег с моста.
Лош пробег беше. Паршендите бяха заели позиция и чакаха Садеас. Каладин преодоля пропастта и не трепна, когато около него хората загинаха. Това, което го тласкаше, не беше смелост; дори не беше и желание някоя от стрелите да го порази и да сложи край на всичко. Той тичаше. Това правеше. Както камъкът се търкаля надолу по хълма или дъждът пада от небето. Те нямаха избор. И той нямаше избор. Не беше човек; беше нещо, а нещата просто правят каквото правят.
Мостовите подредиха мостовете нагъсто. Четири отряда бяха паднали. Отрядът на Каладин загуби толкова хора, че това почти ги спря.
Когато мостът беше разположен на място, Каладин се обърна. Армията се втурна по моста, за да започне истинското сражение. Той се запрепъва по платото. Съвсем скоро откри каквото търсеше. Тялото на момчето.
Каладин се изправи. Вятърът вееше косите му. Сведе поглед към трупа. Той лежеше с лице нагоре в малка вдлъбнатинка в камъка. Каладин си спомни как лежи на подобно място и прегръща подобно тяло.
Наблизо лежеше още един мостови, надупчен от множество стрели. Този човек беше оцелял от първия пробег на Каладин преди много седмици чак до днес. Тялото беше отпуснато на една страна върху камък малко над трупа на момчето. От края на стрелата, забита в гърба му, се процеждаше кръв. Рубинените капки падаха една по една върху отвореното безжизнено око на момчето. Тънка алена пътечка се спускаше от ъгълчето на окото по лицето му. Като червени сълзи.
Тази нощ Каладин лежеше сгушен в казармата и слушаше как бурята блъска по стената. Сви се до студения камък. Гръм раздра небето.
Не мога да продължавам така, помисли той. Отвътре съм мъртъв, толкова мъртъв, колкото ако бях пронизан с копие в шията.
Бурята продължаваше да беснее. И за пръв път от повече от осем месеца Каладин откри, че плаче.
10
Истории за лекари
Кал нахълта в лекарската стая, през отворената врата влизаше ярка слънчева светлина. Беше на десет години и му личеше, че ще е висок и тънък. Винаги предпочиташе да го наричат Кал, а не с пълното му име, Каладин. По-краткото име повече му прилягаше. Каладин звучеше като име на светлоок.
— Съжалявам, татко — каза той.
Бащата на Кал, Лирин, внимателно пристегна превръзката на ръката на младата жена, привързана на тясната операционна маса. Очите й бяха затворени; Кал беше пропуснал даването на упойката.
— Ще обсъдим закъснението ти по-късно — каза Лирин и обезопаси и другата ръка на момичето. — Затвори вратата.
Кал се сви и затвори вратата. Прозорците бяха затъмнени от плътно затворените капаци и така единствената светлина идеше от голямата купа, пълна със заредени сфери. Всяка от тях беше броам и взети заедно представляваха невероятна сума, постоянен заем от управителя на град Огнекамък. Лампите трепкаха, докато на Светлината на Бурята можеше да се разчита винаги. Това може да спаси живота на човек, казваше бащата на Кал.
Кал притеснен приближи масата. Младата жена, Сани, имаше лъскава черна коса без нито един кестеняв или рус кичур. Беше на петнадесет години и свободната й ръка беше омотана с окървавена превръзка. Кал се намръщи при вида на зле направената превръзка — все едно платът беше отпран от нечия риза и вързан набързо.
Главата на Сани беше обърната на една страна и тя мърмореше, упоена. Носеше само памучно бельо, скритата й ръка се виждаше. По-големите момчета от града хихикаха и разправяха, че са успели — или твърдяха, че са успели — да видят някое момиче по бельо, но Кал не разбираше защо е цялото това вълнение. Но той наистина се притесняваше за Сани. Винаги се притесняваше, когато някой е ранен.