— Трябва да ги обединиш — прогърмя мощен глас.
… гласа. Донасяше се до него отвсякъде и караше фигурите от дим да се размазват и разкривяват.
— Защо ме излъга? — попита Далинар в мрака. — Направих каквото ми каза и бях предаден!
— Обедини ги. Слънцето клони към хоризонта. Иде Вечната Буря. Истинското Опустошение. Нощта на Скърбите. Трябва да сте готови. Съградете от своя народ крепост могъща и мирна, стена срещу вятъра. Спрете да спорите и се обединете.
— Трябват ми отговори! — каза Далинар. — Вече не ти вярвам. Ако искаш да те слушам, трябва да…
Видението се промени. Далинар се завъртя и видя, че още е на откритата каменна равнина, но в небето свети познатото слънце. Ала сега за пръв път беше в своите дрехи. Яркосинята униформа на дома Колин.
Случвало ли се беше и преди? Първия път, когато беше на това задимено място? Да… Досега не беше отвеждан на място, където е бил по-рано. Защо?
Внимателно огледа пейзажа. Гласът не проговори повече и Далинар тръгна сред напукани камъни, шисти, чакъл и скали. Нямаше растения, нямаше дори скални пъпки. Пуста земя, осеяна с натрошени камъни.
Най-сетне забеляза някакво възвишение. Стори му се разумно да се изкачи, въпреки че ходенето дотам му се стори дълго цели часове. Видението не свършваше. Във виденията времето често вървеше странно. Продължи да се катери, недоволен, че няма Броня, която да го подсили. Най-сетне се добра до върха и погледна надолу.
И видя Колинар, своя дом, столичния град на Алеткар.
Беше разрушен.
Красивите сгради бяха срутени. Вятърните остриета бяха повалени. Нямаше трупове. Само камъни. Не беше като предишното видение, с Нохадон. Това не беше Колинар в далечното минало. Далинар виждаше руините на своя дворец. Но липсваше скалата, която се издигаше до града в истинския живот. Винаги досега виденията му бяха показвали миналото. Това бъдещето ли беше?
— Не мога повече да се боря с него — продума гласът.
Далинар подскочи и се обърна по посока на гласа. До него стоеше един мъж. Беше с тъмна кожа и чисто бяла коса. Висок, с широки гърди, но не твърде як. Облеклото му беше странно — свободни торбести панталони и горна дреха до кръста. И двете изглеждаха като направени от чисто злато.
Да… същото стана и в първото видение. Сега Далинар успя да си го спомни.
— Кой си ти? — попита Далинар. — Защо ми пращаш тези видения?
— Можеш да го видиш там — отвърна мъжът и посочи. — Ако се вгледаш внимателно. Започва в далечината.
Далинар раздразнено погледна нататък. Не можа да види нищо определено.
— Бурята да го отнесе дано! Няма ли поне веднъж да отговориш на въпросите ми? Какъв е смисълът на всичко това, ако ми говориш само с гатанки?
Мъжът не отговори. Само продължаваше да сочи. И… да, нещо ставаше. Във въздуха имаше някаква сянка, която приближаваше. Стена от мрак. Приличаше на буря, но не беше.
— Поне едно ми кажи. Кое време виждам? Това миналото ли е, бъдещето ли, или нещо съвсем друго?
Мъжът не отговори веднага. После рече:
— Може би се питаш дали това не е видение за бъдещето.
Далинар се сепна.
— Аз само… аз само попитах…
Познато. Твърде познато.
Каза същото и предния път, осъзна Далинар и изпита хлад. Всичко се повтаря. Видението е същото.
Мъжът погледна към хоризонта.
— Не мога съвсем да видя бъдещето. Знанието. По-добро е от мен във виждането на бъдещето. Като че бъдещето е прозорец, който се чупи. Колкото по-далеч гледаш, на толкова по-ситни парченца се чупи. Близкото бъдеще може да се предвиди, но далечното… Мога само да предполагам.
— Не можеш да ме чуеш, нали? — попита Далинар и най-сетне с ужас започна да разбира. — Никога не си могъл да ме чуеш.
Кръв на праотците… той не ме пренебрегва. Той не може да ме види! Не говори с гатанки. Само така изглежда, защото приемах думите му като метафорични отговори на моите въпроси.
Той не ми каза да вярвам на Садеас. Аз… аз предположих…
Около Далинар всичко се разтърси. Разбиранията му, нещата, които мислеше, че знае. Самата земя.
— Това би могло да се случи — каза мъжът и кимна към далечината. — Това, боя се, ще се случи. Той го иска. Истинското Опустошение.