Не, онази стена във въздуха не беше буря. Не дъждът хвърляше огромната сянка. Беше прах. Далинар вече си спомни цялото видение. Преди беше свършило на това място — Далинар объркано гледа как се приближава една стена от прах. Този път обаче видението продължи.
Мъжът се обърна към него.
— Съжалявам, че ти причинявам това. Сега вече се надявам, че видяното ти дава основата да разбереш. Но не мога да съм сигурен. Не знам кой си ти, нито как си попаднал тук.
— Аз… — Какво да каже? Има ли някакво значение?
— Повечето от нещата, които ти показах, съм наблюдавал лично. Други обаче, като тази картина, са плод на моите страхове. А щом аз се боя от нещо и ти би трябвало да се боиш от него.
Земята се тресеше. Стената от прах беше причинена от нещо. И то се приближаваше.
Земята се ронеше.
Далинар пое дълбоко дъх. Самите скали се раздробяваха, разпадаха се, превръщаха се в прах. Той отстъпи, когато всичко почна да се тресе — страшен земетръс, придружен от ужасния рев на умиращите скали. Далинар падна.
Последва ужасен, премазващ, страховит и кошмарен миг. Разтрисането, разрушението, звуците на самата земя, която сякаш умираше.
Сетне свърши. Далинар вдиша и издиша, изправи се нестабилно на крака. Двамата с фигурата на мъжа стояха на самотен къс скала. Парче, което по някаква причина беше пощадено. Приличаше на издигаща се високо в небето колона, широка няколко стъпки.
Около нея земята беше изчезнала. Колинар беше изчезнал. Всичко бе паднало в непроницаемия мрак. Главата му се завъртя от стоенето върху това късче скала, което — невъзможно — бе оцеляло.
— Какво е това? — поиска да узнае Далинар, макар да разбираше, че онзи не може да го чуе.
Мъжът се озърна тъжно.
— Не мога да ти оставя много. Давам ти само тези няколко образа. Който и да си ти.
— Виденията… те са като дневник, нали? Написана от теб история, книга, която не чета, а виждам.
Мъжът погледна в небето.
— Даже не знам дали някой някога ще види това. Свършено е с мен, нали разбираш.
Далинар не отговори. Изпълнен с ужас, надзърна от острия ръб на скалата.
— Не е свързано само с теб — продължи фигурата и вдигна ръка към небето. Там проблесна светлинка, която Далинар не беше забелязал досега. После още една. Слънцето като че помръкваше. — Свързано е с всички тях. Трябваше да осъзная, че той ще дойде за мен.
— Кой си ти? — попита Далинар в ума си.
Мъжът продължаваше да се взира в небето.
— Давам това, защото трябва да има нещо. Надежда за откриване. Възможност някой да намери какво да прави. Ти искаш ли да се бориш с него?
— Да — усети, че произнася Далинар, макар да знаеше, че е без значение. — Не знам кой е той, но щом иска да направи това, то тогава ще се боря с него.
— Някой трябва да ги поведе.
— Аз ще го направя — рече Далинар. Просто произнесе думите.
— Някой трябва да ги обедини.
— Аз ще го направя.
— Някой трябва да ги защити.
— Аз ще го направя?
Мъжът помълча. После проговори с ясен и твърд глас.
— Животът преди смъртта. Силата преди слабостта. Пътят преди целта. Изговори отново древните клетви и върни на хората Броните и Мечовете, които някога те имаха. — Обърна се към Далинар и срещна погледа му. — Сияйните Рицари трябва отново да се възправят.
— Не разбирам как това може да се постигне — тихо рече Далинар. — Но ще опитам.
— Хората трябва заедно да се изправят срещу това — продължи мъжът и отпусна ръка на рамото на Далинар. — Не може повече да се делите, както в миналото. Той е разбрал, че ако разполагате с време, ще станете врагове помежду си. Че няма нужда той да се сражава с вас. Не и ако може да ви накара да забравите, да се обърнете един срещу друг. Вашите легенди разказват, че вие сте победили. Ала истината е, че ние загубихме. И продължаваме да губим.
— Кой си ти? — попита Далинар с още по-тих глас. Макар да смяташе, че вече знае.
— Аз съм… аз бях… Бог. Онзи, когото вие наричате Всемогъщия, твореца на човешкия род. — Той затвори очи. — А сега вече съм мъртъв. Злото ме уби. Съжалявам.
Епилог
За най-достойните
— Усещаш ли го? — попита шутът в нощта. — Нещо току-що се промени. Струва ми се, че такъв звук издава светът, когато пикае.