Интелект. Ако велик мислител развие нова теория в математиката, природните науки, философията, ще го наречем мъдрец. Ще седим в краката му и ще се учим, ще запишем името му в историята, та да го тачат хиляди и хиляди. Но какво ако друг човек сам изведе същата теория, ала оповести резултатите седмица по-късно? Ще го запомним ли за неговото величие? Не. Ще го забравим.
Изобретателност. Една жена създава устройство с огромна стойност — фабриал или пък някакво чудо на инженерната мисъл. Ще я знаят като новаторка. А ако друга, също толкова надарена, създаде същото след година, без да знае, че то вече е направено? Ще бъде ли тя наградена за своето творчество? Не. Ще я нарекат подражателка, измамница.
Пак подръпна струните и остави мелодията да се лее, да се вие, да следва, при това с една тъничка подигравателна нотка.
— И така, кое трябва да определим накрая? Интелекта на гения ли почитаме? Ако почитахме артистичността, красотата на ума, нямаше ли да ги приветстваме, въпреки че сме виждали творенията им и по-рано?
Не. Ако имаме две творения с еднаква прелест, ще ценим повече онзи, който е създал своето произведение първи. Няма значение какво твориш. Има значение какво твориш преди другите.
Значи не се възхищаваме на самата красота. На самата сила на ума. На самата изобретателност, естетичност, способност. Най-великата дарба, която според нас човек може да притежава ли? — подръпна струните за последен път. — Струва ми се, че не може да е нещо повече от новото.
Войниците изглеждаха объркани.
Портите се разтресоха. Нещо блъскаше по тях отвън.
— Бурята дойде — рече Шутът и стана.
Стражите се разбързаха да си вземат копията, облегнати на стената. Имаха стражарска къщичка, но тя стоеше празна; войниците предпочитаха нощния въздух.
Портите отново избумтяха, сякаш отвън имаше нещо огромно. Стражите изкрещяха; извикаха войниците от стената. Настъпи пълна бъркотия. Портите се разтърсиха за трети път, избумтяха, залюляха се, затрепериха, като ударени с камък.
И тогава едно ярко сребристо острие се заби между портите и тръгна нагоре, прерязвайки яката летва, която ги държеше затворени. Меч.
Портите се отвориха. Стражите отстъпиха. Шутът чакаше, седнал върху сандъците с ентира в ръка и торбата през рамо.
В мрака пред портите, на тъмния каменен път стоеше самотен тъмнокож мъж. Косата му беше дълга и мръсна, облеклото му се състоеше само от дрипава провиснала препаска. Стоеше с наведена глава, мократа му сплъстена коса беше надвиснала и скриваше лицето. Тя се сливаше с набитата с трески и листа брада.
Мускулите му лъщяха от влага, като че бе доплувал отдалеч. Ръката му лежеше на ефеса на могъщ Меч, забит плитко в камъка. Мечът отразяваше светлината на факлите; беше дълъг, тесен и прав, като огромна пика.
— Добре дошъл, изгубени — прошепна Шутът.
— Кой си ти! — викна уплашено единият войник, а другарите му хукнаха да вдигнат тревога. Мечоносец бе дошъл в Колинар.
Мъжът не отговори. Тръгна напред и повлече Меча си, като че много му тежеше. Мечът прорязваше камъка подире му и оставяше тънка цепнатина. Човекът вървеше нестабилно, почти се препъваше. Опря се на портата и от лицето му се отмести кичур коса. Разкриха се очите му — тъмнокафеви очи, като на човек от простолюдието. Бяха диви, трескави.
Мъжът най-сетне забеляза двамата войници, който стояха потресени и копията им сочеха към него. Вдигна ръка.
— Вървете — пресипнало рече той; говореше съвършен алетски. — Тичайте! Вдигнете тревога! Предупредете!
— Кой си ти? — изтръгна се от единия войник. — Каква тревога? Кой напада?
Мъжът спря, олюля се и вдигна ръка към челото си.
— Кой съм аз? Аз… аз съм Таленел’ Елин, Каменната жила, Вестител на Всемогъщия. Опустошението дойде. О, Боже… то дойде. И аз се провалих.
Падна по лице на камъните. Мечът изтропа след него. Не изчезна. Стражите пристъпиха боязливо. Единият побутна падналия с дръжката на копието си.
Мъжът, който се бе нарекъл Вестител, не помръдна.
— Кое ценим ние? — прошепна Шутът. — Новото. Оригиналното. Но най-важното… навременността. Боя се, че май твърде закъсня, мой объркани, нещастни приятелю.
Заключителна бележка