— Едно и едно прави две, нали?
— Е, да.
— Няма нужда някой бог да обявява, че едно и едно е две — продължи Ясна. — Следователно, не бихме ли могли да кажем, че математиката съществува извън Всемогъщия и независимо от него?
— Може би.
— Добре, аз твърдя просто, че човешкият морал и човешката воля също са независими от него.
— Щом казвате това — отвърна кралят с усмивка, — значи премахвате всяка цел на съществуването на Всемогъщия!
— Наистина.
Балкончето потъна в мълчание. Пълните със сфери лампи на Ясна хвърляха хладна и равномерна бяла светлина върху събеседниците. В един кратък миг на неудобство се чуваше само как въгленът на Шалан дращи в скицника. Тя работеше с бързи щрихи, разстроена от думите на Ясна. Те я доведоха до усещане за вътрешна празнота. Това донякъде се дължеше на краля, който при цялата си приветливост не беше добър в споровете. Беше мил човек, ала не можеше да се мери с Ясна в разговор.
— Добре — продума Таравангян. — Трябва да кажа, че се обосновахте много ефикасно. Но не приемам мнението Ви.
— Нямам намерение да карам никого да сменя вярата си, Ваше Величество. Доволна съм да пазя убежденията си за себе си, нещо, което колегите ми от светилищата срещат затруднения да сторят. Шалан, не свършихте ли вече?
— Почти съм готова, Ваше Сиятелство.
— Минали са едва няколко минути! — възкликна кралят.
— Уменията й са забележителни, Ваше Величество — отвърна Ясна. — Убедена съм, че споменах това.
Шалан се отпусна в стола и заразглежда рисунката. Беше толкова съсредоточена върху разговора, че остави ръцете си да рисуват сами, доверявайки се на инстинкта. Скицата изобразяваше краля, седнал на стола, с мъдър израз на лицето, а зад гърба му се виждаха стените на балкончето. Входът беше от дясната му страна. Да, приликата беше голяма. Това не беше най-добрата й работа, но…
Шалан застина, дъхът й спря, сърцето й се преобърна. Беше нарисувала нещо на прага, зад краля. Две високи и тънки създания с наметала, които бяха отворени отпред и падаха доста твърдо отстрани, като че бяха стъклени. Над коравите високи яки, където би трябвало да се намират главите на съществата, се мержелееше по един голям крив символ, чийто орнаменти бяха изкривени под невъзможни ъгли.
Шалан седеше вцепенена. Защо беше нарисувала тези неща? Какво я беше накарало да…
Тя рязко вдигна глава. Преддверието беше празно. Създанията не бяха част от нейния Спомен. Ръцете й просто ги бяха нарисували сами.
— Шалан? — повика я Ясна.
Тя инстинктивно пусна въглена и смачка листа със свободната си ръка.
— Съжалявам, Сиятелна. Обръщах прекалено много внимание на разговора. Позволих си да работя немарливо.
— Е, сигурно поне можем да видим рисунката, дете мое — рече кралят и се изправи.
Шалан стисна хартията по-здраво.
— Моля Ви, не!
— Понякога проявява артистичен характер, Ваше Величество — рече Ясна с въздишка. — Няма как да се отърве от това.
— Ще Ви направя нова, Ваше Величество — обади се Шалан. — Толкова съжалявам.
Той потърка пухкавата си брадица.
— Да, хмм, това щеше да е подарък за внучката ми…
— До края на деня — обеща Шалан.
— Би било чудесно. Сигурна ли сте, че няма нужда да позирам?
— Не, не, няма да е необходимо, Ваше Величество — увери го Шалан. Сърцето й все още препускаше и тя не можеше да се отърси от образите на двете криви същества, затова взе нов Спомен за краля. Можеше да го ползва, за да направи по-подходяща рисунка.
— Добре тогава. Като че ли трябва да си вървя. Искам да посетя една от болниците и нейните пациенти. Можете да пратите рисунката в покоите ми, но не се притеснявайте. Наистина всичко е наред.
Шалан направи реверанс, все още притиснала смачкания лист до гърдите си. Кралят се оттегли със свитата си и няколко парши влязоха да вземат масата.
— Никога досега не съм чувала да грешите, когато рисувате — рече Ясна, щом отново седна зад писалището си. — Поне не толкова ужасно, че да унищожите листа.
Шалан пламна.
— Дори най-големият майстор в рисуването може да сбърка, предполагам. Продължавайте да работите и през следващия час направете подходящ портрет на Негово Величество.
Шалан погледна съсипаната рисунка. Съществата бяха само нейна измислица. Родили се бяха, когато остави ума си да блуждае. Това беше всичко. Въображение. Сигурно в главата й се въртеше нещо, което тя изпитваше потребност да изрази. Тогава какво ли означаваха тези две фигури?