Дан Милман
Пътят на мирния воин
На Върховния воин на мира,
на Когото Сократ е само блещукащо отражение
и Който е не с едно, а с много имена
и е Източникът на всички нас.
Към нашите читатели
Книгите, които публикуваме, са нашият принос към един зараждащ се свят, основан по-скоро на сътрудничество, отколкото на конкуренция, на утвърждаването на човешкия дух, а не на съмнението в себе си, както и на убеждението, че цялото човечество е взаимосвързано. Нашата цел е да се докоснем до живота на колкото е възможно повече хора с посланието за надежда в един по-добър свят.
Хал и Линда Крамър, издатели
Благодарности
Една древна мъдрост гласи: „Ние нямаме приятели, ние нямаме врагове, имаме само учители“. Моят живот бе благословен с множество учители и напътстващи влияния, които — всички по свой собствен начин — са допринесли за написването на тази книга.
Любовта и доверието от страна на моите родители Хърман и Вивиан Милман бяха основа за куража ми да поема по Пътя.
Първият ми редактор, Дженис Галахър, с въпросите и идеите си ми помогна да изградя тази книга.
Специална благодарност към Хал Крамър, чийто тънък издателски усет го подтикна да рискува с този ръкопис.
И накрая, сърдечната ми благодарност към Джой, моята съпруга, спътница, приятелка и учител, която непрекъснато зарежда с енергия духа ми.
И към Сократ, естествено.
Предговор
Една поредица от изключителни събития започна да се случва в живота ми от декември 1966 г., когато бях трети курс в Калифорнийския университет в Бъркли. Започна точно в 3:20 часа през нощта, когато за първи път се натъкнах на Сократ в една денонощна бензиностанция (той не ми каза името си, но след като бях прекарал известно време с него през тази първа нощ, аз импулсивно го кръстих така, на името на древния гръцки мъдрец. И той го хареса, така че си остана с това име). Тази случайна среща и последвалите приключения щяха да преобразят живота ми.
През годините преди въпросната 1966 съдбата беше много благосклонна към мен. Бях отгледан от любящи родители в спокойна и сигурна атмосфера и по-късно щях да спечеля Световния шампионат по гимнастика в Лондон, щях да пътувам из цяла Европа и да получавам много почести. Животът ми носеше много награди, но не и траен покой или удовлетворение.
Сега разбирам, че през всичките тези години аз в известен смисъл съм спял и само съм сънувал, че съм буден — докато не срещнах Сократ, който се превърна в мой наставник и приятел. Преди тази среща винаги бях вярвал, че един живот на добро ниво, изпълнен с радост и мъдрост, е мое рождено право, полага ми се от само себе си и с течение на времето така или иначе ще дойде. Никога не бях подозирал, че ще ми се наложи да уча как да живея, че има конкретни дисциплини и начини да гледаш на света, които ще трябва да овладея, преди да се пробудя за един простичък и щастлив живот, без разни заплетености.
Сократ ми посочваше грешките в моя начин на живот, като го поставяше в контраст на своя начин на живот — Пътя на мирния воин. Той непрекъснато ме занасяше за моя сериозен, изпълнен с тревоги и проблеми живот, докато не се научих да виждам чрез неговите очи — изпълнени с мъдрост, съпричастие и хумор. И той нито веднъж не намали огромната си взискателност към мен, докато самият аз не открих какво означава да живееш като воин.
Често оставахме заедно до ранните утринни часове — слушах го, спорех и против волята си се смеех заедно с него. Този разказ се основава на моите приключения, но всъщност е роман. Човекът, когото наричам Сократ, действително съществуваше. И все пак той по своеобразен начин успяваше така да се слее със света, че понякога ми е трудно да разгранича къде свършва той и къде започват други учители или изживявания. Позволил съм си известна свобода с диалога и последователността на случките, освен това изпъстрих разказа с анекдоти и някои метафори, за да хвърля повече светлина върху уроците, които Сократ искаше да предам.
Животът не е лична работа. Един разказ и уроците от него могат да бъдат полезни единствено, ако бъдат споделени и с другите. Затова реших да почета моя учител, като споделя с вас неговите дълбоко проникваща мъдрост и хумор.
Бензиностанцията на края на дъгата
„Животът започва“, помислих си аз, докато махах с ръка за довиждане на мама и татко, след което завих зад ъгъла с моя стар надежден валиънт, чието позахабено бяло купе бе претъпкано с всички необходими неща, които бях приготвил за първата си година в колежа. Чувствах се силен, независим, готов на всичко.