— Да, ще ти кажа, мисля, че вече си готов да го чуеш — отвърна сериозно той. — В древна Япония е съществувала една елитна група от воини-убийци.
Той произнесе последната дума с такъв заплашителен тон, че остро почувствах безмълвния мрак, който сякаш дебнеше навън. По врата ми полазиха тръпки.
— Тези воини — продължи той, — се наричали нинджа и били обгърнати в легенди и слава, които вдъхват ужас. Говорело се, че могат да се превръщат в животни, дори се смятало, че могат да летят — е, само на малки разстояния естествено.
— Естествено — повторих аз, изпитвайки чувството, че вратата към света от сънищата се отваря от вледеняващ повей. Тъкмо се чудех накъде ли клони, когато той ме въведе в гаража, където поправяше един японски спортен автомобил.
— Трябва да се сменят свещите — каза Сократ, като пъхаше глава под капака.
— Да, ама нали щеше да ми кажеш за покрива? — настоях аз.
— След минутка стигам до там, само да сменя тези свещи. Имай търпение. Това, което ще ти кажа, ще си струва чакането, повярвай ми.
Аз седнах и взех да въртя в ръце някакъв чук, оставен на масата.
Откъм ъгъла на Сократ дочух:
— Знаеш ли, тази работа е много забавна, стига наистина да вложиш цялото си внимание в нея.
За него може и наистина да беше така.
Внезапно той остави свещите, притича до ключа на лампата и я угаси. В пълния мрак не можех да видя дори ръцете си и започнах да се изнервям. Никога не можех да предвидя какво ще направи Сократ, а и след онези приказки за нинджите…
— Сок? Сок?
— Къде си? — извика той точно зад гърба ми.
Аз се завъртях във въздуха и се стоварих върху гюрука на някакъв шевролет.
— Н-н-е… не знам! — заекнах.
— Абсолютно правилно — каза той и включи осветлението. — Май започваш да поумняваш — отбеляза той с усмивка като на Чешиърския котарак2.
Само поклатих глава пред неговата смахнатост и се спуснах до решетката на шевролета. Надникнах под отворения капак и видях, че всичките му чаркове липсваха.
— Сократ, би ли престанал най-сетне с клоунадите и да продължиш по темата?
Той завинти сръчно новите свещи, вдигна капачето на разпределителя и огледа роторите, като в същото време отново подхвана историята:
— Тези нинджи не се занимавали с магия. Тяхната тайна била в най-интензивните физически и умствени тренировки, които човек познава.
— И накъде води всичко това, Сократ?
— За да видиш накъде води нещо, най-добре да изчакаш, докато стигнеш края — отговори ми той и продължи разказа си.
— Нинджите можели да плуват, облечени в тежка броня, можели да се катерят по отвесни стени подобно на гущери, както се задържали само с пръстите на ръцете и краката си в съвсем малки цепнатини. Те изобретили гениални въжета за катерене, тъмни и почти невидими, и прибягвали до изобретателни методи, за да се прикриват — трикове за разсейване, оптически илюзии и измъкване. Нинджите — добави той накрая — били страхотни скачачи.
— Е, вече си идваме на думата! — едва не потрих ръце, предвкусвайки финала.
— Младият воин, още докато бил дете, се тренирал да скача по следния начин: давали му едно царевично зърно и му казвали да го посади. Когато стъблото започвало да расте, младият воин трябвало да прескача малкото стръкче по много, много пъти. Всеки ден стъблото пораствало с още малко, всеки ден детето трябвало да го прескача. Скоро стъблото ставало по-високо от детето, но това не го спирало. Ако накрая не успеело да прескочи стъблото, давали му ново царевично зърно и трябвало да започне всичко отначало. Докато накрая вече нямало стъбло, което младият нинджа да не можел да прескочи.
— Е, и какво? Каква е тайната? — попитах аз в очакване на финалното разкритие.
Сократ направи пауза и си пое дълбоко дъх.
— Ами, виждаш ли, младият нинджа се тренирал с царевични стъбла. Аз тренирам с бензиностанции.
Тишина изпълни стаята. После неочаквано мелодичният смях на Сок звънна из бензиностанцията, той се разсмя толкова силно, че трябваше да се облегне на датсуна, над който работеше.
— Значи това било то, а? Това си имал да ми разказваш за покривите?
— Дан, това е всичко, което можеш да узнаеш, преди да започнеш да действаш — отговори той.
— Искаш да кажеш, че ще ме научиш да скачам на покрива? — попитах аз и настроението ми внезапно се оправи.
— Може би да, може би не. Всеки от нас има своите уникални дарби. Ти може и да се научиш да скачаш по покривите — ухили се той. — А засега ми подай онази отверка, може ли?
Подхвърлих му отверката. Кълна се, че той я хвана във въздуха, макар че гледаше в друга посока! Бързо си свърши работата с нея и ми я подхвърли с вик: „Внимавай!“ Аз я изпуснах и тя шумно издрънча на пода. Това направо ме вбеси — зачудих се колко ли още подигравки можех да понеса.
2
Чешиърския котарак — герой от „Алиса в страната на чудесата“, чийто образ се разтваря във въздуха, докато накрая остава само усмивката му. — Бел.прев.