Седмиците минаваха бързо и започнах да свиквам почти да не спя нощем. Някакси се приспособих. Имаше и друга промяна: забелязах, че посещенията при Сократ започнаха да ми стават по-интересни дори от тренировките в салона.
Всяка нощ, докато обслужвахме колите — той наливаше бензин, аз миех прозорците, а двамата заедно се шегувахме с клиентите, ме подканваше да разказвам за живота си. Но беше странно несловоохотлив по отношение на своя собствен живот, отклоняваше въпросите ми с едно кратко: „По-късно“, или заговаряше на някаква напълно различна тема.
Когато го попитах защо се интересува в такива подробности от моя живот, той ми отговори:
— Трябва да разбера личните ти илюзии, за да схвана мащаба на болестта ти. Ще трябва първо да изчистим ума ти, за да може да се отвори вратата към пътя на воина.
— Да не си ми пипнал ума! Аз си го харесвам точно такъв, какъвто е.
— Ако наистина го харесваше такъв, какъвто си е, в момента нямаше да бъдеш тук. В миналото толкова пъти си променял мисленето си. Скоро ще го промениш отново, но по доста по-дълбок начин.
Оттогава реших, че ще трябва много да внимавам с този човек. Не го познавах достатъчно добре и още не бях сигурен колко е луд всъщност.
Стилът на Сок непрекъснато се променяше, беше необичаен, духовит и дори чудат. Веднъж той подгони с крясъци някакво малко бяло кученце, което просто вдигна крак до стъпалата на бензиностанцията — и то в момента, когато ми изнасяше лекция за „върховните преимущества на непоклатимото, хладнокръвно самообладание.“
В друг един случай, около седмица по-късно, след като бяхме будували цяла нощ, отидохме до Строубери Крийк и спряхме на един мост, за да погледаме реката долу, придошла от зимните дъждове.
— Чудя се колко ли е дълбока реката сега? — отбелязах между другото аз, загледан разсеяно в бушуващите води. И докато се усетя какво става, озовах се с плясък в разпенената, кална, кафява вода.
Той ме беше блъснал от моста!
— Е, и колко е дълбока?
— Достатъчно дълбока — изпелтечих аз, докато се тътрех с прогизнали дрехи към брега. Дотук с невнимателните размисли на глас! Отбелязах си наум отсега нататък да си държа устата затворена.
С течението на дните започнах да забелязвам все повече и повече разлики помежду ни. Когато бяхме в офиса му, огладнеех ли, аз почвах да се тъпча с шоколадчета, Сок обаче похапваше някоя прясна ябълка или круша, или пък си правеше билков чай. Аз се въртях на дивана, докато той седеше в несмутимо спокойствие на стола си, като същински Буда. Моите движения бяха непохватни и шумни в сравнение с неговите — той просто сякаш се плъзгаше безшумно по пода. А при това беше стар човек.
Всяка нощ ме очакваха множество малки уроци, като се започне още от първите дни на запознанството ни. Една нощ направих грешката да се оплача, че хората в колежа не са много дружелюбни към мен.
Той меко отбеляза:
— По-добре е ти самият да поемеш отговорността за живота си такъв, какъвто е, вместо да обвиняваш за проблемите си другите хора или обстоятелствата. Когато прогледнеш, ще видиш, че здравословното ти състояние, твоето щастие, както и всяко обстоятелство в живота ти са били до голяма степен предизвикани от самия теб — било то съзнателно или несъзнателно.
— Не знам какво искаш да кажеш, но не съм съгласен с теб.
— Добре, изслушай тогава една история за един човек като теб, Дан:
На един строеж в Средния Запад, когато прозвучавал сигналът за обяд, всички работници сядали заедно да ядат. И най-редовно Сам, щом отворел кутията с обяда си, започвал да се оплаква:
— По дяволите! — роптаел той. — Пак ли сандвичи с фъстъчено масло и мармалад! Мразя фъстъчено масло и мармалад!
И така ден след ден Сам все се оплаквал от сандвичите си с фъстъчено масло и мармалад. Минали седмици и останалите работници започнали да се дразнят от държанието му. Накрая един човек от строителната бригада му казал:
— За Бога, Сам, щом толкова мразиш фъстъчено масло и мармалад, защо просто не кажеш на жена си да ти приготвя нещо друго?
— За каква жена говориш? — отвърнал Сам. — Аз не съм женен. Сам си правя сандвичите.
Сократ помълча, после добави:
— Та, както виждаш всички ние сами си правим сандвичите в този живот. — И ми подаде кафяв плик с два сандвича вътре.
— Какъв предпочиташ — с домат и сирене или със сирене и домат? — попита ме той ухилен.
— О, все ми е едно — поех аз шегата му.
Докато дъвчехме, Сократ каза: