— Когато поемеш напълно отговорността за живота си, можеш да станеш напълно човек, а веднъж станеш ли човек, може и да откриеш какво означава да бъдеш воин.
— Хиляди благодарности, Сок, за тази храна за мисълта и за стомаха — казах му аз с тържествен поклон. След това си облякох якето и се наканих да си тръгвам. — Една-две седмици няма да наминавам. Идва сесия. Пък и имам да размишлявам здраво над някои неща — без да му оставя време за отговор, аз му махнах с ръка и, си тръгнах.
Потопих се изцяло в последните за семестъра уроци. През часовете в гимнастическия салон се отдавах на най-усилените тренировки, които някога съм правил. Но щом свършеше физическото напрежение, мислите и чувствата ми започваха да се въртят неспокойно. Усетих първите признаци за нещо, което щеше да се превърне във все по-усилващо се чувство на отчуждение от света на всекидневието ми. За пръв път в живота трябваше да правя избор между две различни реалности. Едната беше луда, а другата — разумна, обаче аз просто не знаех коя коя е, затова не се отдавах нито на едната, нито на другата.
Не можех да се отърва от засилващото се чувство, че може би, само може би, Сократ всъщност изобщо не е ексцентричен. Може би неговите описания на живота ми бяха по-точни, отколкото съм си представял. Започнах да виждам как действително се отнасям с хората и това, което виждах, започна да ме безпокои. Външно изглеждах доста дружелюбен, но всъщност се интересувах само от себе си.
Бил, един от най-добрите ми приятели, падна от коня и си счупи китката, Рик най-сетне овладя пълното задно салто, над което се беше потил цяла година. И в двата случая емоционалният ми отклик беше един и същ: нищо.
Под тежестта на увеличаващото се себепознание уважението ми към самия себе си бързо се изпаряваше.
Една вечер, точно преди сесията, на вратата ми се почука. Бях приятно изненадан да видя Сюзи с бляскавата усмивка като от реклама на паста за зъби, русата мажоретка, която не бях виждал от седмици. Осъзнах колко самотен се бях чувствал.
— Няма ли да ме поканиш, Дани?
— О! Да. Наистина се радвам да те видя. Ъ-ъ, седни, дай си палтото, искаш ли нещо за хапване? За пиене? — Тя само ме гледаше втренчено.
— Какво има, Сюзи?
— Изглеждаш изморен, Дани, но… — протегна ръка и докосна лицето ми. — Има нещо… очите ти изглеждат някак си различни. Какво ти е?
Аз докоснах бузата й.
— Остани при мен тази нощ, Сюзи.
— Мислех си, че никога няма да ме поканиш. Но си нося четката за зъби!
На следващата сутрин се извъртях в леглото, за да вдъхна уханието на разрошената коса на Сю, сладостно като лятна слама, и да усетя спокойното й дишане на възглавницата ми. „Би трябвало да се чувствам добре“, помислих си аз, но настроението ми беше сиво като мъглата отвън.
През следващите няколко дни двамата със Сю прекарвахме доста време заедно. Не мисля, че бях много добра компания, но нейното жизнерадостно настроение стигаше и за двама ни.
Нещо ме възпираше да разкажа за Сократ. Той беше от друг свят, един свят, в който тя нямаше място. Как би могла да разбере, при положение че дори аз не можех да проумея какво става с мен?
Сесията мина и замина. Справих се добре, но ми беше все едно. Сюзи си замина у тях за пролетната ваканция, а аз бях доволен, че оставам сам.
Скоро пролетната ваканция свърши и топли ветрове задухаха по мръсните улици на Бъркли. Знаех, че е време да се върна към онзи воински свят, към онази странна малка бензиностанция — този път може би малко по-отворен отпреди и малко по-скромен. Но сега бях по-сигурен в едно нещо. Ако Сократ почнеше да ме занася с остроумието си, веднага щях да му го върна!
Книга първа
Ветровете на промяната
1. Магически полъх
Беше късно вечерта. След тренировката и вечерята бях легнал да подремна. Когато се събудих, беше почти полунощ. Тръгнах бавно към бензиностанцията в свежия пролетен въздух на нощта. Силният бриз повяваше в гърба ми и сякаш ме тласкаше да вървя напред по алеите на студентския град.
Когато наближих познатото кръстовище, забавих крачка. Беше започнало да ръми леко и нощта захладняваше. През замъгления прозорец съзрях в сиянието на топло осветения офис фигурата на Сок — отпиваше от чашата си и нещо средно между предчувствие и страх сякаш стисна дробовете ми, а сърцето ми заби ускорено.
Прекосих улицата, като си гледах в краката, и се приближих до вратата на офиса. Вятърът лъхаше във врата ми. Внезапно ме побиха тръпки и рязко вдигнах глава — Сократ стоеше пред вратата, вглеждаше се в мен и душеше въздуха като вълк. Имах чувство, че гледа направо през мен. В главата ми се върна споменът за Черния косач. Макар да знаех, че този мъж носи в себе си огромна топлина и състрадание, все пак имах чувството, че зад тъмните му очи се таи някаква страхотна неведома опасност.