Страхът ми се разсея, когато той заговори спокойно:
— Хубаво е, че се върна — покани ме с жест в офиса. Тъкмо си събух обувките и седнах, когато звънецът на бензиностанцията иззвъня. Избърсах прозореца и видях да се довлича един стар плимут със спукана гума. Сократ вече излизаше през вратата, наметнал пончото си за дъжд от армейските запаси. Докато го наблюдавах, за миг се учудих как изобщо бе успял да ме уплаши.
Тогава дъждовни облаци затъмниха нощта и възвърнаха в мен прелитащи образи на закачулената в черно смърт от съня ми, превърнаха звука на ръмящия дъжд в лудо барабанене на кокалести пръсти по покрива. Не можех да си намеря място на дивана, преуморен от усилените тренировки в салона. Следващата седмица щеше да бъде Шампионатът на Конференцията и днес бяхме правили последната яка тренировка преди него.
Сократ отвори вратата към офиса. Застана на прага и ме повика:
— Ела навън, веднага! — и пак излезе.
Станах, обух си обувките и се взрях в мъглата. Сократ стоеше до колонките, малко извън светлината на лампите. Полузабулен от мрака, той изглеждаше като с черна качулка.
За нищо на света не бих излязъл навън. Офисът беше като крепост срещу нощта — и срещу един свят навън, който започваше да ми стърже по нервите подобно на шумното движение на колите в центъра. Не. Нямаше да изляза. Сократ пак ме повика от мрака, после още веднъж. Накрая, предавайки се на съдбата, аз излязох навън.
Докато се приближавах предпазливо към него, той каза:
— Вслушай се, усещаш ли го?
— Какво?
— Усещай!
Точно в този миг дъждът спря и вятърът сякаш смени посоката си. Странно — беше топъл вятър.
— Вятърът ли, Сок?
— Да, ветровете. Променят се. Това означава повратен момент за теб — точно сега. Може и да не го осъзнаваш, всъщност и аз не го бях осъзнал — но тази нощ е критичен момент в твоя живот. Ти си беше отишъл, но се върна. И сега ветровете се променят — той ме изгледа за миг, после се запъти да влезе в офиса.
Аз го последвах и се настаних на познатия диван. Сократ седна в мекия си кафяв стол и остана напълно неподвижен, приковал поглед в мен. С глас, достатъчно силен да прониже стените, но достатъчно лек, за да го носят мартенските ветрове, той оповести:
— Сега трябва да направя едно нещо. Не се страхувай.
Той стана.
— Сократ, направо ми изкарваш акъла така! — заекнах ядосано аз и се притиснах назад в дивана, докато той бавно идваше към мен с дебнещи стъпки на тигър, излязъл на лов.
Той за миг погледна през прозореца да види дали нещо не би ни прекъснало, после коленичи пред мен и меко каза:
— Дан, помниш ли като ти казах, че трябва да поработим над това да променим умствената ти нагласа, преди да бъдеш в състояние да видиш пътя на воина?
— Да, но всъщност не смятам…
— Не се страхувай — повтори. — Можеш да се утешиш с една мисъл на Конфуций — усмихна се той: — „Само изключително мъдрите и невежите не се променят.“ — при тези думи се пресегна и сложи леко, но здраво длани на слепоочията ми.
Отначало не стана нищо, после внезапно усетих засилващо се напрежение в средата на главата ми. Нещо силно забуча, след това ме изпълни тътен като от морски прибой. Чух звън на камбани и главата ми сякаш щеше да се пръсне. Точно в този момент видях светлината и умът ми се взриви в нейната яркост. Нещо в мен умираше — знаех го със сигурност — и нещо друго се раждаше! Тогава светлината погълна всичко.
Когато се свестих, бях легнал на дивана. Сократ ми поднасяше чаша чай и внимателно ме разтърсваше.
— Какво ми се случи?
— Да кажем просто, че манипулирах енергиите ти и отворих няколко нови вериги. А фойерверките представляваха просто радостта на твоя мозък от енергийната баня. В резултат от това си разтоварен от вечната си илюзия за знание. Опасявам се, че отсега нататък обикновените знания няма да те задоволяват.
— Не схващам.
— Ще схванеш — каза той, без да се усмихне.
Бях много изморен. Изпихме си чая в мълчание. След това аз се извиних, станах, облякох си пуловера и като насън си тръгнах към къщи.
Следващият ден беше препълнен със занятия и учители, бръщолевещи думи, които нямаха никакво значение и смисъл за мен. В часа по история Уотсън изнасяше лекция за това как политическите инстинкти на Чърчил са повлияли на войната. Престанах да си водя записки. Бях прекалено зает да възприемам цветовете и повърхностите в стаята, да долавям енергиите на хората около мен. Звукът от гласа на учителите ми беше много по-интересен от идеите, които те излагаха. Сократ, какво ми направи? Изобщо няма да се справя със сесията.