Тъкмо излизах от час, захласнат в топчестата тъкан на килима, когато чух познат глас.
— Здрасти, Дани! Не съм те виждала от дни насам. Звънях ти всяка вечер, но все те нямаше. Къде си се покрил?
— О, здрасти, Сюзи. Радвам се да те видя пак. Ами-и-… учих — думите й сякаш танцуваха във въздуха. Трудно ги разбирах, но пък можех да усетя какво чувства тя — огорчение и малко ревност. Все пак лицето й сияеше както винаги.
— Бих се радвал да си поговорим още, Сюзи, но съм тръгнал за салона.
— О, бях забравила — долових разочарованието й. — Е, ще се видим скоро, нали? — каза тя.
— Разбира се.
— Ей — добави тя. — Нали лекцията на Уотсън беше страхотна? Обожавам да слушам за живота на Чърчил. Много е интересен, нали?
— Ъ-ъ, да — страхотна лекция беше.
— Е, чао засега, Дани.
— Чао.
Обърнах се да си тръгна и се сетих за думите на Сок за моята „нагласа на стеснителност и страх“. Може би беше прав. Наистина не се чувствах толкова непринудено сред хора, никога не знаех какво да кажа.
Следобеда в салона обаче определено знаех какво да правя. Напълно се оживих, сякаш бях завъртял до край кранчето на енергията си. Играех, премятах се, скачах, бях клоун, факир, шимпанзе. Този ден беше един от най-добрите дни в живота ми. Умът ми беше толкова ясен, че усещах съвсем точно как да направя всяко нещо, което опитвах. Тялото ми беше релаксирало, гъвкаво, бързо и леко. В земната гимнастика измислих задно салто на оборот и половина с късно полузавъртане и приземяване с кълбо, на висилката се приземих с пълно странично двойно превъртане — и двете неща се правеха за пръв път в Съединените щати.
Няколко дни по-късно с отбора отлетяхме за Шампионата на Конференцията в Орегон. Спечелихме състезанието и долетяхме обратно у дома. Беше като сън, изпълнен с фанфари, действие и слава — и все пак не можех да се отърва от безпокойството, което ме измъчваше.
Размишлявах над събитията, които се бяха случили след онази нощ, когато преживях взрива от светлина. Определено беше станало нещо, както предсказа Сок, но то ме плашеше и мисля, че ни най-малко не ми харесваше. Може би Сократ не беше това, което изглеждаше, може да беше нещо много по-умно или по-злонамерено, отколкото подозирах.
Но тези мисли се изпариха, когато прекрачих прага на осветения офис и видях нетърпеливата му усмивка. Щом седнах, Сократ веднага каза:
— Готов ли си да поемеш на пътешествие?
— На пътешествие ли? — повторих като ехо.
— Да — пътуване, екскурзия, излет, ваканция — изобщо приключение.
— Не, благодаря, не съм подходящо облечен.
— Глупости! — изрева той толкова силно, че и двамата се огледахме наоколо да видим дали не беше чул някой минувач. — Шшшт! — изшептя той шумно. — Не викай толкова, че ще събудиш всички.
Възползвайки се от приветливото му настроение, аз изтърсих на един дъх:
— Сократ, животът ми вече няма смисъл. Нищо не излиза както трябва, освен когато съм в салона. Не се ли очакваше всичко при мен да става по-добре? Мислех, че това прави един учител.
Той понечи да отговори, но аз го прекъснах.
— И още нещо. Винаги съм вярвал, че всеки сам трябва да намери собствения си път в живота. Никой на никого не може да каже как да живее.
Сократ се плесна по челото, после вдигна поглед нагоре с вид, че се предава.
— Аз съм част от твоя път, маймунчо. И съвсем не съм те откраднал от люлката ти, нито съм те заключил тук, както знаеш. Можеш да си отидеш, когато поискаш — той отиде до вратата и я отвори.
Точно в този момент една черна лимузина спря на бензиностанцията и Сок изимитира британски акцент:
— Вашата кола Ви очаква, сър.
В смущението си наистина помислих, че потегляме на пътешествие с лимузината. Искам да кажа, защо пък не? Както бях объркан, аз отидох направо до лимузината и понечих да се настаня на задната седалка. Озовах се лице в лице с едно сбръчкано старче, обвило с ръце раменете на около шестнадесетгодишно момиче, вероятно взето от улиците на Бъркли. Старчето впи поглед в мен като злобно влечуго.
Ръката на Сок ме сграбчи отзад за пуловера и ме измъкна от колата. Докато затваряше вратата, той се извини:
— Простете на моя млад приятел. Той никога не е бил в такава хубава кола и просто се поувлече малко — нали така. Пако?
Аз кимнах тъповато.
— Какво става? — изсъсках вбесено с ъгълчето на устата си. Но той вече миеше прозорците. Когато колата си тръгна, аз бях пламнал от неудобство.
— Защо не ме възпря, Сократ?
— Откровено казано, беше ми много забавно. Не знаех, че се хващаш толкова лесно.