Стояхме там, насред нощта, и се гледахме втренчено. Сократ се ухили, а аз стиснах зъби, направо бях бесен.
— Наистина ми писна все да играя ролята на глупака край теб! — изкрещях.
— Е, трябва да признаеш, че след толкова усърдни тренировки вече си я усвоил почти до съвършенство.
Аз се завъртях, сритах кофата за боклук и закрачих към офиса. Тогава внезапно се сетих:
— Защо преди малко ме нарече Пако?
— Съкратено от „глупако“ — каза той, докато минаваше покрай мен.
— Добре тогава, дявол да го вземе! — извиках аз и изтичах покрай него, за да вляза в офиса. — Хайде да тръгваме на твоето пътешествие. Приемам всичко, което имаш да ми предложиш!
— Я виж ти! Това е нова страна от характера ти — смелчакът Дани.
— Дали съм смелчак или не, не знам, но определено не съм глупак. А сега кажи накъде потегляме? Накъде да тръгвам? Аз трябва да поема контрола, а не ти!
Сократ въздъхна дълбоко.
— Дан, нищичко не мога да ти кажа. В по-голямата си част пътят на воина е незабележим, невидим за непосветения. Засега ти показвам какво не е един воин, като ти давам за пример собствения ти ум. Съвсем скоро ще можеш да го разбереш — и затова трябва да те взема на пътешествие. Ела с мен.
Той ме заведе в нещо като кабинка, скрита зад рафтовете с инструменти в гаража, която не бях забелязал дотогава. Обзаведена беше само с малък килим и тежък стол с права облегалка. Преобладаващият цвят в стаичката беше сивото. Започна да ми се гади.
— Седни — каза той спокойно.
— Не и преди да ми обясниш какво е всичко това и скръстих ръце на гърдите си.
Сега беше негов ред да избухне.
— Воинът съм аз, а ти си маймуна. Нищичко няма да ти обяснявам. Сега млъквай и сядай тук или се връщай да се фукаш с гимнастиката си, но тогава забрави изобщо, че някога си ме познавал!
— Майтапиш се, нали?
— Не, изобщо не се майтапя.
Поколебах се за миг, после седнах.
Сократ бръкна в едно чекмедже, извади няколко дълги ленти памучен плат и започна да ме връзва за стола.
— Какво ще правиш, ще ме изтезаваш ли? — опитах да се пошегувам аз.
— Не. А сега помълчи, ако обичаш — каза той и уви последната лента около кръста ми и под стола, като колан на самолетна седалка.
— Да не би да летим, Сок? — попитах нервно аз.
— Може и така да се каже — отвърна той, след което коленичи пред мен, хвана главата ми в ръце и притисна палци в горните ръбчета на очните ми кухини. Зъбите ми затракаха, изпитах мъчителна нужда да уринирам. Но в следващата секунда всичко ми мина. Засвяткаха многоцветни светлини. Стори ми се, че чувам гласа му, но не бях съвсем сигурен — идваше прекалено отдалеч.
Вървяхме по коридор, изпълнен със синкава мъгла. Нозете ми се движеха, но не усещах земята. Заобикаляха ни огромни дървета, които се превърнаха в сгради, а сградите се превърнаха в зъбери и ние се изкачвахме по стръмен каньон, който се оказа ръба на отвесна скала.
Мъглата се разнесе, въздухът стана леден. Под нас на километри се простираха зелени облаци и стигаха до хоризонт от оранжево небе.
Целият треперех. Опитах се да кажа нещо на Сократ, но гласът ми беше заглъхнал. Сега вече се разтреперих неудържимо. Сок сложи ръка на корема ми. Беше топла и ми подейства невероятно успокояващо. Отпуснах се, а той пое ръката ми, стисна я здраво и се хвърли напред, от самия ръб на света, като ме повлече със себе си.
Ненадейно облаците изчезнаха и се озовахме увиснали от покривните греди на затворен стадион, направо си висяхме като два пияни паяка високо над земята.
— Опа! — възкликна Сок. — Малка грешка в изчисленията.
— Какво, по дяволите, става! — изпищях аз, докато се мъчех да се хвана по-добре. Залюлях се нагоре, преметнах се и се озовах легнал върху една греда, като запъхтяно размахвах ръце и крака около нея. Сократ вече бе кацнал леко на друга греда пред мен. Забелязах, че се справяше много добре за толкова възрастен човек.
— Ей, виж! — посочих аз. — Това е състезание по гимнастика! Сократ, ти си луд!
— Аз ли съм луд? — тихо се засмя той. — Виж само кой седи на гредата до мен.
— И как ще слезем от тук?
— По същия начин, по който се качихме, разбира се.
— А как се качихме?
Той почеса глава.
— Не съм съвсем сигурен, просто си поисках места на първия ред. Ама май бяха свършили.
Разкисках се пискливо. Цялата тази работа беше прекалено смешна. Сок сложи длан на устата ми.
— Шшшшт! — И отдръпна ръка. Но сбърка, че го стори.
— Ха-ха-ха-ха-ха! — разкикотих се аз оглушително, преди той да успее отново да ме заглуши. Успях да млъкна, но бях в много палаво настроение и отново се разхихиках.