Той строго ми пошепна:
— Това пътешествие е реално — по-реално от сънуването наяве в обикновения ти живот. Така че обръщай внимание на всяко нещо!
В този момент сцената под мен наистина привлече вниманието ми. От тази височина публиката се сливаше в многоцветна мозайка от точки — една трепкаща, вълнуваща се поантилистична картина. Погледът ми долови издигната платформа по средата на арената с познатия ми яркосин квадрат на постелката за земна гимнастика, заобиколен от множество гимнастически уреди. От тази гледка ме присви стомахът, изпитах обичайната си пред състезателна треска.
Сократ се пресегна към малката си раница (откъде ли се беше взела тя?) и ми подаде бинокъл, тъкмо когато една състезателка излизаше на платформата.
Фокусирах бинокъла на гимнастичката и различих, че беше от Съветския съюз. Значи присъствахме на някакво международно състезание. Докато тя отиваше към успоредката, установих, че я чувам как говори сама на себе си! Помислих си: „Акустиката тук трябва да е фантастична“, но после забелязах, че устните й изобщо не мърдаха.
Бързо насочих бинокъла към публиката и чух бученето на много гласове, хората обаче седяха съвсем притихнали. И тогава ме осени: аз някак си четях мислите им!
Обърнах отново бинокъла към гимнастичката. Въпреки езиковата бариера, аз разбирах мислите й: „Бъди силна… готова…“. Видях как мислено превъртя предварително цялото изпълнение.
След това се фокусирах над един мъж сред публиката — младеж с бяла спортна риза, който в момента изживяваше някаква сексуална фантазия с една от източногерманските състезателки. Друг мъж, явно треньор, бе насочил всичките си мисли към момичето, чието изпълнение следваше. Една жена от публиката също я гледаше и си мислеше: „Хубавото ми момиче… имаше много лошо падане миналата година… дано сега изпълнението да мине добре“.
Забелязах, че приемам не думи, а чувства-представи — едни тихи или приглушени, други ясни и на висок глас. И по този начин именно „разбирах“ руски, немски или който и да бил език.
Забелязах още нещо. Когато руската гимнастичка изпълняваше упражнението си, умът й беше безмълвен. Когато свърши и се върна на стола си, умът й отново „заговори“. Същото беше и с източногерманския гимнастик на халките, и с американеца на успоредката. Нещо повече, най-добрите изпълнители бяха с най-безмълвен ум в своя миг на истината.
Вниманието на един от източногерманците за миг бе отвлечено от някакъв шум, докато правеше една след друга стойки на ръце на успоредката. Просто долових как умът му бе привлечен от шума и той си помисли: „Какво?…“, докато изпълняваше последното превъртане и застана отново в стойка на ръце.
Бях се превърнал направо в един телепатичен воайор, който наднича в умовете на публиката. „Гладен съм… Ще трябва да хвана самолета от единадесет часа, иначе плановете за Дюселдорф направо ще изгърмят… Гладен съм!“ Но в миговете, когато даден изпълнител летеше в салто, умовете на публиката също стихваха.
За първи път осъзнах защо толкова обичах гимнастиката. Тя ми даваше блажен отдих от шумния ми ум. Когато правех превъртания или салта, нищо друго нямаше значение. Когато тялото ми действаше, умът ми си почиваше в мигове на мълчание.
Шумът от мислите на публиката вече почваше да ме дразни, като стерео, което свири много силно. Отместих бинокъла и го пуснах на каишката му. Но не бях забелязал, че не съм я сложил на врата си и едва не паднах от гредата, когато понечих да хвана бинокъла, полетял право към площадката, където една състезателка изпълняваше земна гимнастика!
— Сок! — разтревожено го повиках шепнешком. Той си седеше най-спокойно. Погледнах надолу да видя дали бинокълът не е ударил гимнастичката, но той беше изчезнал.
Сократ се ухили.
— Нещата действат според малко по-различни закони, когато пътуваш с мен.
Той изчезна, а аз се запремятах през пространството, но не надолу, а нагоре. Изпитах смътното усещане, че се движа на заден ход към ръба на скалата, надолу по каньона, после в мъглата, също като герой от някакъв смахнат филм, който се прожектира обратно.
Сократ изтриваше лицето ми с влажна кърпа. Хем още бях вързан за стола, хем в същото време се стоварих в него.
— Е? — каза той. — Пътешествието май се разгръща, а?
— Така си е. Ами-и, може ли вече да ме развържеш?
— Не точно сега — отвърна той и посегна към главата ми.
— Не, чакай малко! — едва успях да изкрещя аз и светлината угасна, надигна се виещ вятър и ме понесе през пространството и времето.
Аз се превърнах в самия вятър, но все още с очи и уши. Виждах и чувах нашир и длъж. Прелетях над източния бряг на Индия, близо до Бенгалския залив, покрай една прислужница, която търкаше нещо с четка. В Хонг Конг прелетях покрай продавач на фини тъкани, който шумно се пазареше с един купувач. Профучах през улиците на Сао Паоло, като изсуших потта на германски туристи, които играеха волейбол под знойното тропическо слънце.