Не остана недокосната страна. Носех се през Китай и Монголия, през необятната, богата земя на Съветския съюз. Втурвах се поривисто през равнините и алпийските поляни на Австрия, плъзгах се вледеняващо през фиордите на Норвегия.
Пораздухах боклуци по площад „Пигал“ в Париж. В един миг бях вихър, който препуска през Тексас, в друг — ласкав бриз, който погалва косите на младо момиче, намислило да се самоубива в Кантън, Охайо.
Изпитах всяко възможно чувство, чух всякакви стонове от мъка и изблици на смях. Достъпно ми беше всяко човешко състояние. Почувствах всичко и разбрах.
Светът беше населен с умове, които се вихреха по-бързо от всякакъв вятър в търсене на това как да се измъкнат и да избегнат трудностите на промяната, дилемата на живота и смъртта — търсене на цел, сигурност, задоволство, опит да се открие смисълът на тайната. Всеки човек, където и да било, живееше в объркано и горчиво търсене. Действителността никога не отговаряше на мечтите им, щастието вечно беше току зад ъгъла — ъгъла, зад който те никога не завиваха.
И причината за всичко това беше човешкият ум.
Сократ махаше лентите, с които ме беше завързал. През прозорците на гаража се процеждаше слънчева светлина и попадаше в очите ми — очи, които бяха видели толкова много — и ги изпълваше със сълзи.
Сократ ме подкрепяше на път към офиса. Когато легнах разтреперен на дивана, осъзнах, че вече не бях наивният, самовлюбен младеж, който беше треперил в сивия стол преди няколко минути, няколко часа или няколко дни. Чувствах се много стар. Бях видял страданията по света, състоянието на човешкия ум и едва не се разплаках от неутешима мъка. Нямаше измъкване.
Сократ пък беше много весел.
— Е, нямаме повече време да си играем. Смяната ми почти свърши. Защо не се прибереш вкъщи да поспиш, хлапе?
С мъка се изправих и пъхнах ръка в погрешния ръкав на якето. Докато я измъквах, попитах отпаднало:
— Сократ, защо ме беше вързал?
— Както виждам, никога не си толкова отпаднал, че да не задаваш въпроси. Вързах те, за да не паднеш от стола, докато вилнееше наоколо, правейки се на Питър Пан.
— Наистина ли летях? Поне такова чувство имах — отново тежко седнах.
— Засега да кажем, че е било полет на въображението.
— Ти хипнотизира ли ме или какво?
— Не по начина, който имаш предвид определено не до такава степен, до каквато беше хипнотизиран от собствените си объркани умствени процеси. — Той се засмя, вдигна раницата си (къде ли я бях виждал преди?) и се приготви да тръгва. — Всъщност те въведох в една от многото паралелни реалности — за твое забавление и за обучение.
— Как?
— Малко е сложно. Защо не го оставим за някой друг път — Сократ се прозя и се протегна като котка. Докато залитах към вратата, чух гласа му зад себе си. — Приятни сънища. Можеш да очакваш мъничка изненада, когато се събудиш.
— Моля те, без повече изненади — промърморих аз и тръгнах замаян към къщи. Смътно си спомням как се стоварих върху леглото. И после — пълен мрак.
Събудих се от звука на будилника, който силно тиктакаше върху синия скрин. Обаче аз нямах часовник, който да се навива, нямах и син скрин. Нито пък имах такъв дебел юрган, изритан в краката ми. Тогава забелязах, че краката също не бяха моите. „Прекалено малки са“, помислих си аз. Слънчевата светлина се лееше през непознат широк прозорец.
Кой и къде бях аз? Долових някакъв бързо избледняващ спомен, но той напълно изчезна.
Малките ми крачета изритаха останалата завивка и аз скочих от леглото. Точно в този момент ме повика мама:
— Данииии! Време е да ставаш, миличък.
Беше 22 февруари 1952 година — шестият ми рожден ден. Захвърлих пижамата си на пода, изритах я под леглото и по бельо се втурнах надолу по стълбите. След няколко часа щяха да дойдат моите приятели с подаръци, щяхме да ядем торта, сладолед и страхотно да се веселим!
След като всички си бяха отишли и украсата за партито беше махната, аз вяло се заиграх с новите си играчки. Бях отегчен, изморен и ме болеше коремът. Затворих очи и се унесох в сън.
Виждах как всеки ден отминаваше същият като следващия: пет дни училище, после почивка, училище, почивка, лято, есен, зима и пролет.
Годините минаваха и не след дълго вече бях един от най-добрите гимнастици от всички гимназии в Лос Анджелис. В гимнастическия салон животът беше изключително вълнуващ: извън салона беше предимно разочарование. Малкото ми мигове на радост бяха, когато отскачах от трамплина или се гушкахме на задната седалка на моя валиант с Филис, първото ми, доста релефно гадже.