Един ден ми се обади треньорът Харолд Фрей от Бъркли, Калифорния, и ми предложи стипендия за Университета! Нямах търпение да потегля към крайбрежието, за да започна новия си живот. Филис обаче не споделяше въодушевлението ми. Започнахме да спорим за моето заминаване и накрая скъсахме. Почувствах се зле, обаче се утешавах с плановете си за колежа. Скоро щеше да започне истинският живот, сигурен бях!
Годините в колежа минаваха бързо, изпълнени с гимнастически победи, но извън тях нямах особено много успехи. В предпоследната година, точно преди селекцията за Олимпиадата по гимнастика, аз се ожених за Сюзи. Останахме в Бъркли, за да мога да тренирам с отбора, бях толкова зает, че не ми оставаше много време или енергия за младата ми съпруга.
Окончателната селекция беше в лосанджелийския Калифорнийски университет. Когато обявиха резултатите, изпаднах в екстаз — бяха ме взели в отбора! Но моето представяне на Олимпиадата не беше според очакванията ми. Върнах се у дома и минах в относителна анонимност.
Скоро се появи новороденият ми син и започнах да изпитвам нарастваща отговорност и напрежение. Намерих си работа като застрахователен агент, която ми отнемаше почти целите дни и нощи. Все не ми оставаше достатъчно време за семейството. След година със Сюзи се разделихме и по-късно тя получи развод. Ново начало, тъжно си помислих аз.
Един ден се погледнах в огледалото и осъзнах, че бяха минали четиридесет години — вече бях стар. Къде ли беше пропаднал животът ми? С помощта на моя психиатър бях преодолял проблема с пиенето, освен това бях имал пари, къщи и жени. Но сега си нямах никого. Бях самотен.
До късно нощем в леглото се чудех къде ли беше синът ми — от години не бях го виждал. Питах се какво ли става със Сюзи и приятелите ми от добрите стари времена.
Сега прекарвах дните си в любимия стол-люлка, отпивах вино, гледах телевизия и си мислех за старите времена. Заглеждах се как разни деца си играят пред къщата. Мислех си, че животът ми е бил хубав. Бях постигнал всичко, към което съм се стремял, но защо тогава не бях щастлив?
Веднъж едно от децата, които играеха на полянката, дойде при мен на верандата. Дружелюбно малко момченце, то ми се усмихна и попита на колко години съм.
— На двеста — отговорих аз.
То изхихика и каза:
— Не, не си на толкова! — и сложи ръце на хълбоците си.
Аз също се разсмях, но това предизвика пристъп на кашлицата ми и Мери, моята красива, опитна, млада болногледачка, помоли момчето да си отиде.
След като тя ми помогна да си възстановя дишането, аз изхриптях:
— Мери, би ли ме оставила за малко сам?
— Разбира се, господин Милман.
Не я проследих с поглед как върви — това беше едно от удоволствията на живота, което отдавна бе умряло.
Останах сам. Май целият ми живот беше минал в самота. Облегнах се назад в люлеещия се стол и просто задишах. Последното ми удоволствие. Скоро и то щеше да си отиде. Разплаках се беззвучно и горчиво. „По дяволите!“, помислих си аз. „Защо бракът ми трябваше да се разпадне? Не можех ли да направя нещата по-иначе? Как всъщност можех да изживея живота си?“
Внезапно изпитах ужасен, терзаещ страх, най-лошият в живота ми. Възможно ли е да бях пропуснал нещо много важно — нещо, което би направило всичко по-различно? „Не, невъзможно е“, уверих се сам. Изброих на глас всичките си постижения. Но страхът упорстваше.
Надигнах се бавно, погледнах надолу към града от верандата на къщата ми на върха на хълма и се запитах: Къде беше отишъл животът? За какво беше той? Дали всеки беше… „Ох, сърцето ми, то… а-ах, цялата ми ръка… боли!“ Опитах се да извикам, но не можех да дишам.
Кокалчетата ми побеляха, докато разтреперен, стисках парапета. След това тялото ми се превърна в лед, а сърцето ми — в камък. Паднах назад в стола, главата ми клюмна напред.
Болката внезапно ме напусна и се появиха светлини, каквито не бях виждал никога досега, и звуци, които никога не бях чувал. Наоколо ми се понесоха видения.
— Сюзи, ти ли си? — попита далечен глас някъде в ума ми.
Накрая всичко, което виждах и чувах, се събра в точка светлина, после изчезна.
Бях намерил единствения покой, който изобщо познавах.
Чух смеха на воин. Станах шокиран, годините се вляха обратно в мен. Бях в собственото си легло, в моя апартамент в Бъркли, Калифорния. Все още бях в колежа, а цифровият ми часовник показваше 6:25 следобед. Бях проспал лекциите и тренировката!