Като си припявах в такт с музиката по радиото, аз дадох газ на север по шосетата на Лос Анджелис, после изкачих възвишенията на Грейпвайн и излязох на Шосе 99, което ме поведе през зелени земеделски поля, простиращи се чак до подножието на планината Сан Гейбриъл.
Вече по здрач, извиващият път, който се спускаше през Оукландските възвишения, ме изведе пред гледката на залива Сан Франциско с трепкащите светлинки. С наближаването към студентското градче на университета Бъркли вълнението ми се засилваше.
След като намерих моята стая и си разопаковах багажа, аз се загледах през прозореца към разкриващия се Голдън Гейт Бридж и светлините на Сан Франциско, които трепкаха в мрака.
Пет минути по-късно вече крачех по Телеграф Авеню, надничах във витрините, вдишвах свежия въздух на северна Калифорния, наслаждавах се на ароматите, които лъхаха от малките кафенета. Пленен от всичко, аз се разхождах по красиво оформените алеи на университетския комплекс чак до среднощ.
На следващата сутрин, веднага след закуската, отидох до спортна зала „Харман“, където щях да тренирам по шест дни всяка седмица, по четири изтощителни, потни часове на премятания всеки ден, преследвайки мечтата си да стана шампион.
Минаха два дни и вече започнах да затъвам в морето от хора, домашни и учебни програми. Скоро месеците се сляха един с друг, отминаваха и се сменяха плавно, като меките сезони на Калифорния. В часовете някак оцелявах, обаче в гимнастическия салон имах пълен успех. Веднъж един приятел ми каза, че направо съм роден за акробат. Определено имах такъв вид: прилежно подстригана къса кестенява коса, слабо, жилаво тяло. Винаги съм се увличал по разни опасни номера, още от дете обичах да играя на ръба на страха. Гимнастическият салон беше станал за мен светилище, където намирах въодушевление, предизвикателства, а донейде и удовлетворение.
До края на втората си година вече бях летял до Германия, Франция и Англия, представлявайки Федерацията по гимнастика на Съединените щати. Спечелих Световния шампионат на батуд; гимнастическите ми трофеи се трупаха в ъгъла на стаята ми, в „Дейли Калифорниън“ публикуваха снимката ми толкова често, че хората започнаха да ме разпознават и известността ми растеше. Жените ми се усмихваха. Сюзи, една приятна, страшно мила приятелка с къса руса коса и усмивка като от реклама на паста за зъби, ми правеше все по-често любовни посещения. Дори учението ми потръгна! Чувствах се на върха.
През ранната есен на 1966-та обаче, когато започнах трети курс, започна да се оформя нещо тъмно и неуловимо. Тогава вече се бях изнесъл от общежитието и живеех сам в малка пристройка зад къщата на хазяина ми. И тогава започнах да изпитвам нарастваща меланхолия — насред всичките ми постижения. Скоро след това ме налетяха кошмарите. Почти всяка нощ подскачах в леглото и се събуждах плувнал в пот. И почти винаги сънят беше един и същ:
Вървя по тъмна градска улица, около мен са надвиснали високи сгради без прозорци и врати, обгърнати от тъмна, завихрена мъгла.
Висока фигура, облечена в черно, се приближава към мен. По-скоро усещам, отколкото виждам призрак, от който ме побиват тръпки — проблясващ бял череп с черни очни кухини, втренчени в мен насред мъртвешка тишина. Показалец от бяла кост се насочва към мен, белите кокалчета на пръстите му се извиват в сграбчващ жест. Вцепенявам се.
Иззад този закачулен ужас се появява белокос мъж; лицето му е спокойно и гладко. Стъпките му са съвсем безшумни. Някак усещам, че той е единствената ми надежда да се измъкна, има силата да ме спаси, обаче не ме вижда, а аз не мога да го повикам.
Като в издевателство над страха ми, закачулената в черно Смърт се обръща към белокосия мъж, който се изсмива в лицето й. Аз гледам направо смразен. Смъртта се нахвърля яростно към него да го сграбчи. В следващия миг призракът фучи към мен, но старецът го хваща за мантията и го запокитва във въздуха.
Внезапно Черният косач изчезва. Мъжът с блестящо бялата коса ме поглежда и добронамерено ми протяга ръце. Вървя към него, после направо през него, разтваряйки се в тялото му. Когато поглеждам надолу към своето тяло, виждам, че съм в черна мантия. Вдигам ръцете си и виждам ярко бели, възлести кости, които се сключват в молитва.
Тук обикновено се събуждах със сподавен вик.
Една нощ, в началото на декември, лежах в леглото си, заслушан във виещия вятър, който проникваше в стаята ми през една малка пролука на прозореца. Не можех да заспя и накрая станах, навлякох изтърканите дънки „Levis“, тениската, маратонките и якето и излязох навън в нощта. Беше 3:05 часа през нощта.