— О, много ти благодаря, приятелю! — казах аз, смаян от неговата недобронамереност.
— Май не ме разбра — той насочи една ряпа към мен и после я наряза в купата. — Лишаването от илюзии е най-големият подарък, който мога да ти направя. Но понеже си много привързан към илюзиите, ти смяташ този термин за отрицателен. Ти проявяваш съчувствие към някой свой приятел, като му казваш: „О, това преживяване съвсем те е лишило от илюзии!“, а всъщност би трябвало двамата да го отпразнувате. Лишаването от илюзии буквално означава „освобождаване от илюзии“. Но ти си се вкопчил много здраво в своите илюзии.
— Факти — предизвиках го аз.
— Факти — повтори той и остави настрана тофуто, което режеше на кубчета. — Дан, ти страдаш. Ти поначало не се наслаждаваш на живота си. Твоите развлечения, палавите ти връзки, дори гимнастиката ти, са само временни начини да се разсееш от потиснатото чувство на страх.
— Чакай малко, Сок — почувствах се засегнат. — Да не искаш да кажеш, че гимнастиката, сексът и филмите са нещо лошо?
— Сами по себе си — не. Но за теб те са пристрастяване, а не удоволствие. Използваш ги, за да се разсееш от това, което знаеш, че си длъжен да направиш — да се освободиш.
— Чакай, Сократ. Това не са факти.
— Да, факти са, и то напълно удостоверими, макар че още не го виждаш. Ти, Дан, с втълпения си стремеж към постижения и развлечения избягваш да видиш основния източник на своето страдание.
— Значи така си мислел ти! — сопнах се остро аз, като не успях да прикрия раздразнението в гласа си.
— Май това не е нещо, което много ти се искаше да чуеш, а?
— Не, ни най-малко. Като теория е интересно, но не мисля, че се отнася до мен, това е всичко. Защо не ми кажеш нещо малко по-насърчително?
— Готово — каза той, взе от зеленчуците и продължи да кълца. — Истината, Дан, е че животът ти върви чудесно и ти в действителност изобщо не страдаш. Ти нямаш нужда от мен и вече си воин. Това как ти звучи?
— По-добре! — засмях се и настроението ми моментално се оправи. Но знаех, че думите му не отговаряха на истината. — Истината сигурно е някъде по средата, не мислиш ли?
Без да сваля поглед от зеленчуците, Сократ каза:
— Мисля, че от моя гледна точка тази твоя „среда“ е същински ад.
Попитах го отбранително:
— Аз ли просто съм олигофрен или ти си се специализирал да работиш с духовни инвалиди?
— Може и така да се каже — засмя се той, наля малко сусамено масло в един тиган и го сложи на котлона да се сгорещи.
— Но пък и почти цялото човечество страда от твоя проблем.
— И какъв е този проблем?
— Мислех, че вече съм ти го обяснил — каза търпеливо той.
— Ако не получиш това, което искаш, страдаш; ако получиш това, което не искаш, страдаш; а дори когато получиш точно това, което искаш, пак страдаш, защото не можеш да го задържиш завинаги. Твоят проблем е твоят ум. Той иска да живее без промени, без болка, без всичките задължения на живота и смъртта. Но промяната е закон и тази реалност не може да се отмени с никакви преструвки.
— Сократ, наистина те бива да угнетяваш хората, знаеш ли? Вече май дори не ми се яде. Ако животът беше само страдания, тогава защо изобщо би ни пукало за каквото и да било?
— Животът не е страдание; въпросът е, че за теб той ще бъде по-скоро страдание, отколкото радост, ако не се освободиш от всички обвързаности на ума си и просто не препуснеш на воля, каквото и да става.
Сократ пусна зеленчуците в цвъртящия тиган и ги раздруса. Помещението се изпълни с вкусен аромат. Цялото ми раздразнение се изпари.
— Май апетитът ми току-що се върна.
Сократ се засмя, докато разделяше хрупкавите зеленчуци в две чинии и ги постави на старото си бюро, което ни служеше и за трапеза.
Той ядеше мълчаливо, като взимаше с пръчиците малки хапки. Аз ометох зеленчуците направо за тридесетина секунди, май наистина бях доста прегладнял. Когато Сократ привършваше своето ядене, аз го попитах:
— И какви са положителните начини на използване на ума? Той вдигна поглед от чинията си.
— Няма такива — и невъзмутимо се върна към яденето.
— Нямало такива ли? Сократ, това звучи направо смахнато.
Ами всичките творения на ума? Книгите, библиотеките, изкуствата? Ами напредъкът на обществото, вдъхновяван от най-блестящите умове?
Той се засмя, остави пръчиците и каза:
— Няма никакви блестящи умове — и отнесе чиниите на умивалника.
— Сократ, престани да правиш такива безотговорни изявления и ми обясни какво имаш предвид!
Той излезе от банята с двете блестящо измити чинии.