— По-добре да ти дефинирам наново някои понятия. „Ум“ е едно от онези хлъзгави понятия, като „любов“, например. Самото определение зависи от състоянието на твоето съзнание.
Погледни го по следния начин: ти имаш мозък, който управлява тялото, натрупва информация и борави с тази информация. Ние наричаме тези абстрактни процеси на мозъка „интелект“. Аз самият никъде не съм използвал думата „ум“. Мозък и ум не са едно и също. Мозъкът е нещо реално, умът не е. „Умът“ е едно илюзорно следствие от основните мозъчни процеси. Той е нещо като тумор. Състои се от всичките произволни, неконтролирани мисли, които изплуват като мехурчета в съзнанието, идвайки от подсъзнанието. Съзнанието не е ум, осъзнаването не е ум, вниманието не е ум. Умът е едно препятствие, задръстване, нещо като злокачествено образувание. Той е като еволюционна грешка в човешкото битие, първична слабост в човешкия опит. Аз лично смятам ума за напълно безполезен.
Стоях в мълчание и дишах бавно. Не знаех какво всъщност да кажа. Но не след дълго думите сами изникнаха.
— Наистина имаш уникален възглед, Сок. Не ми е съвсем ясно за какво говориш, но звучиш наистина много искрено.
Той само се усмихна и сви рамене.
— Сок — продължих аз, — трябва ли да си отрежа главата, за да се отърва от ума си?
Той пак се усмихна и каза:
— Това е един от лековете, обаче има нежелани странични ефекти. Мозъкът може да бъде полезен инструмент. Той може да помни телефонни номера, да решава математически главоблъсканици или да твори поезия. Така работи той за останалата част от тялото — като трактор, например. Но когато не можеш да престанеш да мислиш за даден математически проблем или телефонен номер, или когато тревожни мисли и спомени се надигат против волята ти, това вече не означава, че мозъкът ти работи, а че умът ти зацепва. Тогава именно умът е завзел контрола над теб, тогава тракторът е полудял.
— Вече схващам.
— За да го проумееш истински, трябва да наблюдаваш себе си и ще разбереш за какво говоря. Появява ти се мехурче с гневна мисъл и ти ставаш гневен. Същото е и с чувствата ти. Те са рефлекторен отклик на мисли, които ти не можеш да контролираш. Мислите ти са като полудели маймуни, ухапани от скорпион.
— Сократ, аз мисля…
— Ти прекалено много мислиш!
— Точно щях да ти кажа, че наистина искам да се променя. Ако има нещо в мен, то е, че винаги съм бил отворен за промени.
— Това — каза Сократ — е една от най-големите ти илюзии. Ти искаш да си сменяш дрехите, прическата, жените, апартаментите и работата. Целият си изпълнен с желание да промениш каквото и да било друго, освен самия себе си, но въпреки всичко ти ще се промениш. Или аз ще ти помогна да си отвориш очите, или времето ще го стори, но времето не винаги е добронамерено — отсече заплашително. — Така че избирай. Но преди това трябва да осъзнаеш, че си в затвор — едва тогава ще можем да кроим планове за твоето бягство.
С тези думи той седна на бюрото си, взе един молив и с вид на много зает шеф се залови да проверява разни квитанции. Почувствах ясно, че съм освободен за остатъка от вечерта. Радвах се, че урокът ми е свършил.
Следващите няколко дни, които скоро се проточиха в седмици, бях премного зает, както се оправдавах аз, за да отскоча до Сократ. Но неговите думи непрекъснато глождеха ума ми — смисълът им не ми даваше мира.
Започнах да си нося малък бележник, в който записвах мислите си в течение на целия ден, освен по време на тренировките, когато мислите ми отстъпваха на действието. След два дни трябваше да си купя по-голям бележник, за една седмица и той се изпълни. С удивление установих каква голяма част от мислите ми бяха боклук и поначало колко негативен бе мисловният ми процес.
Чрез тази практика по-ясно осъзнавах умствения си шум, бях увеличил тона на мислите си, които по-рано представляваха само някаква несъзнателна фонова музика. Престанах да пиша, но мислите ми продължаваха да кънтят оглушително. Може би Сок би ми помогнал да овладея силата на звука им. Реших да го посетя вечерта.
Заварих го в гаража, почистваше с пароструйка двигателя на един стар шевролет. Тъкмо се канех да го заговоря, когато на вратата се появи дребна, тъмнокоса фигура на млада жена. Дори Сок не я бе чул да влиза, което беше много необичайно. Той я забеляза само миг преди аз да я съзра и се понесе леко към нея с разтворени ръце. Тя сякаш затанцува към него, двамата се прегърнаха и се завъртяха из помещението. През следващите няколко минути те само се гледаха един друг в очите. Сократ току я запитваше: „Да?“, и тя отвръщаше: „Да.“ Всичко това ми изглеждаше много странно.
Като нямах какво друго да правя, аз просто се заглеждах в нея всеки път, когато прелетеше покрай мен. Беше висока малко над метър и петдесет, на вид яка, но с излъчване на крехка деликатност. Дългата й черна коса бе вдигната на кок, опъната над ясното й, някак сияйно лице. Най-отличителната черта на това лице бяха очите — големи, тъмни очи.