И Джой, и Сократ не отрониха нито думичка. Само кимаха с глава, на вид изпълнени със съчувствие и състрадание. По дяволите тяхното съчувствие!
— И двамата си въобразявате, че всичко е толкова ясно, толкова просто и толкова забавно. Не ви разбирам и двамата, а и не съм сигурен, че имам желание за това.
Ослепял от възмущение, объркване и мъка, аз излетях през вратата, заклевайки се, че ще го забравя, ще забравя и нея, ще забравя, че изобщо съм стъпвал в тази бензиностанция късно през една звездна нощ.
Възмущението ми беше преструвка и аз го съзнавах. Нещо по-лошо — съзнавах, че и те го знаят. Бях се издънил. Чувствах се слаб и глупав, като малко момченце. Можех да понеса унижение пред Сократ, но не и пред нея. А сега бях сигурен, че съм я загубил завинаги.
Тичайки през улиците, открих, че се движа в обратната на дома ми посока. Накрая се озовах в един бар на булевард „Юнивърсити“, близо до улица „Гроув“. Натрясках се колкото можах и, когато накрая се добрах до апартамента си, бях благодарен, че изпаднах в безсъзнание.
Никога нямаше да мога да се върна. Реших да се опитам да възобновя нормалния живот, който бях захвърлил преди месеци. Първото нещо беше да наваксам с лекциите, ако смятах да се дипломирам. Сузи ми даде своите записки по история, а по психология взех от един приятел в отбора. Заседявах се до късно нощем, подготвяйки писмени работи и затънал в книги. Много нещо имах да си спомням — и много да забравя.
В салона тренирах до изтощение. Отначало треньорът и съотборниците ми се радваха да видят тази възобновена енергия. Рик и Сид, най-близките сред съотборниците ми, се удивяваха на безразсъдните ми изпълнения и ги наричаха на шега „предсмъртното желание на Дан“. Аз изпълнявах всяко съчетание, независимо дали бях подготвен или не. Те смятаха, че преливам от храброст. Аз си знаех, че исках да се нараня — нуждаех се от физическа причина за болката вътре в мен.
Не след дълго шегичките на Рик и Сид преминаха в загриженост.
— Дан, забелязал ли си, че имаш сенки под очите? И кога за последен път си се бръснал? — попита ме Рик.
Сид смяташе, че прекалено съм отслабнал.
— Какво ти е, Дан?
— Това си е моя работа — сопнах му се аз. — Не, всъщност благодаря ти, Сид, но съм добре. Здрав и корав, нали разбираш?
— Добре, но гледай все пак да си отспиваш от време на време, иначе до лятото съвсем ще се стопиш.
— Да, разбира се — не им казах, че хич не ми пукаше дори да се стопях дотолкова, че да изчезна.
Превърнах и последните си грамове мазнини в жили и мускули. Изглеждах як като статуя на Микеланджело. Кожата ми беше светнала, бледа и прозирна като мрамор.
Ходех на кино почти всяка вечер, но не можех да изкарам от ума си представата за Сократ, седнал в бензиностанцията, може би заедно с Джой. Понякога мрачно си представях как двамата седят и ми се присмиват, може би за тях аз бях плячката им като воини.
Не отделях време за Сузи или която и да била от другите жени, които познавах. Малкото сексуално желание, което ми бе останало, потъваше в тренировките, удавях го в пот. Освен това, как можех да понеса идеята да се вгледам в нечии други очи, след като бях гледал в очите на Джой? Една нощ ме събуди почукване на вратата и чух плахия глас на Сузи отвън.
— Дани, там ли си? Дан? — тя пъхна една бележка под вратата. Дори не станах да погледна бележката.
Животът ми се превърна в изтезание. Смехът на другите хора ме дразнеше. Представях си Сократ и Джой, разкикотили се като зъл магьосник и вещица, да кроят заговори срещу мен. Филмите, които гледах, бяха загубили цветовете си, храната, която ядях, имаше вкус на тесто. А веднъж на една лекция, докато Уоткинс анализираше социалните въздействия на това или онова, аз станах и се чух да изкрещявам с всички сили: „Тъпотии!“. Уоткинс се опита да не ми обръща внимание, но всички очи, около 500 чифта, се впериха в мен. Публика. Щях да им покажа аз! „Тъпотии!“, изкрещях отново. Няколко анонимни ръце изръкопляскаха и се разнесе сподавен смях и шепот.
Уоткинс, който никога не губеше костюмираното си самообладание, предложи:
— Бихте ли ни обяснили защо?
Проврях се от моето място до пътеката между банките и се качих на подиума, внезапно съжалих, че не се бях избръснал или поне да бях с чиста риза. Застанах очи в очи с него.
— Какво общо имат всички тези глупости с щастието, с живота? — още аплодисменти от публиката. Направо усетих как ме преценява дали съм опасен — и как реши, че може и да съм. Смело напред! Ставах все по-уверен.