— Може би сте прав — съгласи се спокойно той.
Господи, той ме занасяше пред 500 души! Щях да им обясня как стоят нещата — щях да ги науча, да накарам всички да разберат. Обърнах се към аудиторията и започнах да им разказвам за срещата си с един човек в една бензиностанция, който ми бе показал, че животът не е такъв, какъвто изглежда. За разказвах им притчата за краля на хълма, самотен сред един полудял град. Отначало цареше мъртва тишина, после няколко души захихикаха. Какво им ставаше? Аз не бях казал нищо смешно. Продължих историята, но скоро вълна от смях заля цялата зала. Всички те ли бяха полудели или аз?
Уоткинс ми пошепна нещо, но не го чух. Продължих да говоря, макар че никой вече не слушаше. Той отново ми пошепна:
— Синко, мисля, че се смеят, защото ципът ти е разкопчан.
Унижен до смърт, аз погледнах надолу и после към тълпата. Не! Не, не пак, не исках отново аз да съм глупакът! Пак да съм идиотът! Разплаках се и смехът стихна.
Избягах от залата и продължих да тичам, докато не останах без сили. Покрай мен минаха две жени — пластмасови роботи, търтеи на обществото. Когато се разминахме, те ме изгледаха погнусено и се извърнаха.
Огледах мръсните си дрехи, които на всичко отгоре сигурно и воняха. Косата ми беше невчесана и сплъстена, не се бях бръснал от дни насам. Озовах се в Студентския съюз, без да помня как съм отишъл там, стоварих се на един лепкав, пластмасов стол и съм заспал. Сънувах, че съм прикован с бляскав меч върху един дървен кон. Конят пък беше прикован на въртележка, която бясно се въртеше ли въртеше, а аз отчаяно се пресягах да се уловя за парапета. Разнасяше се монотонна, меланхолична музика, а зад нея чувах смразяващ смях. Събудих се замаян и се повлякох към къщи.
Започнах да минавам през учебните си задължения като призрак. Моят свят се бе преобърнал с краката нагоре. Опитвах се да се върна към предишния си начин на живот, да се почувствам мотивиран за уроците и тренировките, но вече нищо нямаше смисъл.
През това време преподавателите продължаваха да дрънкат нескончаемо за Ренесанса, за инстинктите на мишките и за средния период на Милтън. Всеки ден прекосявах като насън площад „Спроул“ насред студентски демонстрации и седящи стачки, нищо вече нямаше смисъл за мен. Силата на студентите не ми повлия ободрително, не намирах утеха в дрогата. И така се реех, чужденец в чужда земя, увиснал между два свята, без да мога да се заловя за ни един от тях.
Веднъж късно следобед седях в горичката от секвои в дъното на университетския комплекс и чаках да мръкне, като обмислях кой е най-подходящият начин да се самоубия. Аз вече не принадлежах на този свят. Не знам как си бях загубил обувките, бях с един чорап, а краката ми бяха кафяви от засъхнала кръв. Не изпитвах нито болка, нито нищо.
Реших да се срещна със Сократ за последен път. Затътрих се към бензиностанцията и застанах на отсрещния тротоар. Той тъкмо приключваше с една кола, а в това време на бензиностанцията дойде жена с малко момиченце, към четиригодишно. Жената изглежда не познаваше Сократ, сигурно го питаше за някакъв адрес. Изведнъж малкото момиченце протегна ръце нагоре към него. Той го вдигна и то обви ръце около врата му. Жената се опита да отдръпне момиченцето от Сократ, но то не се пускаше. Сократ се засмя и като говореше нещо на момиченцето, внимателно го остави на земята. После приклекна и двамата се прегърнаха.
В този момент се почувствах неописуемо тъжен и се разплаках. Тялото ми се тресеше от мъка. Обърнах се и побягнах, но след няколкостотин метра рухнах на пътеката. Бях прекалено изтощен, за да се прибера вкъщи или да направя каквото и да било, и може би това ме бе спасило.
Събудих се в болница. В ръката ми имаше интравенозна игла. Някой ме беше обръснал и измил. Поне се чувствах отпочинал. Изписаха ме на другия ден и аз се обадих в здравния център „Коуъл“.
— Доктор Бейкър, моля — отговори ми секретарката му. — Казвам се Дан Милман. Бих искал да се запиша при д-р Бейкър колкото е възможно по-скоро.
— Да, г-н Милман — каза тя с ведрия, професионално дружелюбен глас на секретарка на психиатър. — Докторът има свободен час след една седмица, във вторник, 13 часа, това устройва ли ви?
— Няма ли някакъв час по-скоро?
— Опасявам се, че…
— Но аз ще се самоубия преди да е минала седмицата до следващия вторник, госпожо.
— Можете ли да дойдете днес следобед? — гласът й звучеше успокояващо. — В 14 часа добре ли е?
— Да.
— Добре, дотогава, г-н Милман.
Доктор Бейкър беше висок, снажен мъж с лек нервен тик до лявото око. Внезапно загубих всякакво желание да говоря с него. И как ли да започна? „Ами-и, хер докторе… имам един учител на име Сократ, който скача на покривите… не, не от тях, това аз се каня да направя. И… а, да, той ме води на пътешествия из непознати места и времена и аз се превръщам във вятър и съм малко потиснат и, да, в училище всичко е наред, а аз съм прочут гимнастик и искам да сложа край на живота си.“