— Никога не съм ходил в планината.
— Не можеш да си представиш какво е, Дон. Там горе всичко е толкова чисто — водата, въздухът. Навсякъде ухае на борови иглички. Някой път можем да отидем заедно. Какво ще кажеш? По дяволите, щом толкова искаш да се самоубиваш, можеш поне да го направиш след като си видял планината.
Ами, това е — бях казал всичко, което можах. Сега зависеше от него. Докато говорех, ми се искаше все по-силно той да живее. Вече бях само на няколко крачки от него.
— Спри! — каза той. — Аз искам да умра… още сега.
Предадох се.
— Добре — казах му. — Тогава идвам с теб. И без това вече съм виждал проклетата планина.
Той за пръв път ме погледна.
— Сериозно ли говориш?
— Да, съвсем сериозно. Ти ли си пръв или аз?
— Но… ти пък защо искаш да умреш? — попита ме той. — Това е лудост. Изглеждаш толкова здрав — и сигурно имаш много неща, заради които да живееш.
— Виж какво — казах му. — Не знам какви са твоите проблеми, но в сравнение с моите сигурно са просто бели кахъри, ти дори не би могъл да проумееш моите. Но стига приказки!
Погледнах надолу: щеше да бъде толкова лесно. Просто трябваше да се наведа напред и гравитацията щеше да свърши останалото. И поне веднъж щях да докажа на това самодоволно старче, Сократ, че е сгрешил. Щях да полетя със смях и викове: „Ти сбърка, старо копеле такова!“ — по целия път до долу, където кокалите ми щяха да се потрошат, всичките ми органи щяха да се размажат и аз щях да се откъсна завинаги от всички бъдни залези.
— Чакай!
Беше Дон, пресягаше се към мен. Поколебах се и после се хванах за ръката му. Погледнах го в очите и в това време лицето му започна да се променя. Стана по-тясно. Косата му потъмня, тялото му се смали. Стоях там и гледах самия себе си. После огледалният образ изчезна и останах сам.
Изумен, аз отстъпих назад и се подхлъзнах. Започнах да падам, премятайки се във въздуха отново и отново. С вътрешното си зрение виждах кошмарния, закачулен призрак, който ме чакаше долу. Чувах гласа на Сок, който викаше някъде отгоре: „Десети етаж, спално бельо, завивки… осми етаж, домакинска техника, фотоапарати“.
Лежах на дивана в офиса и гледах спокойната усмивка на Сок.
— Е? — попита ме той. — Ще се самоубиваш ли?
— Не — ала с това решение бремето и отговорността на живота ми отново се стовариха върху мен. Казах му какво чувство изпитвам. Сократ хвана раменете ми и само каза:
— Запази това чувство, Дан.
Преди да си тръгна през онази нощ, аз го попитах:
— Къде е Джой? Искам пак да я видя.
— Като му дойде времето. Тя ще дойде при теб, може би по-късно.
— Но само ако можех да си поговоря с нея, нещата биха станали толкова по-лесни.
— Кой изобщо ти е казвал, че ще бъде лесно?
— Сократ — настоях аз, — трябва да я видя!
— Не трябва да правиш нищо друго, освен да престанеш да виждаш света от гледната точка на собствените си, лични домогвания. Отпусни се! Когато се поосвободиш от ума си, ще можеш да се осъзнаеш. Дотогава обаче искам да продължиш да наблюдаваш — колкото можеш повече — бунището на ума си.
— Поне само да й се обадя…
— Извоювай си го! — каза той.
В последвалите седмици шумът взе пълно господство над ума ми: необуздани, прихватничави, глупави мисли, чувство на вина, тревога, мъчителни копнежи — абсолютен шум. Дори когато спях, оглушителната какофония на сънищата непрекъснато щурмуваше ушите ми. Сократ беше съвсем прав — аз наистина бях в затвор.
Един вторник към десет часа вечерта дотърчах до бензиностанцията. Нахълтах в офиса и простенах:
— Сократ! Ще полудея, ако този шум не отслабне! Умът ми направо е превъртял — всичко е точно както ти ми каза!
— Много добре! — каза той. — Първото осъзнаване на един воин.
— Ако това е напредък, тогава предпочитам да назадвам.
— Дан, когато яхнеш необязден жребец, който според теб е опитомен, какво става?
— Изхвърля те… или ти избива ченето.
— Животът, по свой удивителен начин, доста пъти ти е избивал ченето.
Не можех да го отрека.
— Но когато знаеш, че жребецът е див, ще подходиш към него по подобаващия начин.
— Мисля, че разбирам, Сократ.
— Или може би по-точно разбираш, че мислиш? — засмя се той.
Тръгнах си с напътствията да оставя „осъзнаването ми да се стабилизира“ още известно време. Правех всичко възможно. През последните месеци осъзнаването ми беше израснало, но когато влязох в офиса, имах все същите въпроси:
— Сократ, най-сетне осъзнах степента на умствения ми шум; и, да, моят кон е див — но как да го укротя? Как да намаля шума? Какво да направя?
Той почеса глава.
— Ами… предполагам, че просто ще трябва да развиеш много добро чувство за хумор — той се заля в смях, после се прозя и се протегна — не както правят обикновено повечето хора — протягайки ръце настрани и нагоре — а също като котка. Изви гръб и чух как гръбнакът му направи пук-пук-пук-пук.