— Сократ, знаеш ли, че като се протягаш, приличаш съвсем на котка?
— Предполагам, че да — отвърна нехайно той. — Добра практика е да копираме положителните качества на различни животни, точно както можем да подражаваме на положителните качества на някои хора. Аз направо се възхищавам на котката — тя се движи като истински воин.
— Колкото до теб, ти си се формирал, следвайки модела на глупака. Време е да поразшириш малко репертоара си, не мислиш ли?
— Да, предполагам, че трябва — отговорих с овладян глас аз. Но бях ядосан. Извиних се и си тръгнах рано, малко след полунощ. Успях да поспя пет часа, когато будилникът ме събуди. Реших да се отбия пак до бензиностанцията.
В този момент бях взел едно тайно решение. Повече нямаше да играя ролята на жертвата, на човечеца, когото той си въобразява, че превъзхожда. Вече щях да бъда ловецът, аз него щях да дебна.
Имаше още около час до изгрев слънце, когато свършваше смяната му. Спотаих се в храстите откъм долния край на университетския комплекс, близо до бензиностанцията. Смятах да го проследя и така все щях да стигна до Джой.
Взирайки се през листака, наблюдавах всяко негово движение. Докато стоях с изострено внимание, мислите ми утихнаха. Единственото ми желание беше да разкрия нещо за живота му извън бензиностанцията — тема, по която той винаги мълчеше. Сега сам щях да проследя отговорите.
Бях се вторачил в него като бухал. Повече от всякога ми направи впечатление колко плавно и грациозно беше всяко негово движение. Миеше стъклата без нито едно излишно движение, пъхаше маркуча с бензин в резервоара най-артистично.
Сократ влезе в гаража, сигурно да поработи над някоя кола. Почувствах умора. Затворих очи само за няколко минутки, както ми се струваше, но когато се надигнах, небето вече беше светло. О, не! Бях го изпуснал!
Но тогава го видях — зает с последните си задължения в края на смяната. Сърцето ми подскочи, когато той излезе от бензиностанцията, прекоси улицата и се запъти право към мястото, където бях аз, изтръпнал, зъзнещ, с болки из цялото тяло, но добре прикрит. Надявах се само, че тази сутрин няма да му хрумне да заоре през храстите.
Спотаих се по-дълбоко в листака и успокоих дишането си. Чифт сандали минаха покрай мен, само на метър от временното ми скривалище. Почти не чувах леките му стъпки. Той сви надясно по разклоняващата се пътека.
Бързо, но предпазливо, аз заподскачах по пътеката като катерица. Сократ вървеше изненадващо бързо. Едва успявах да следвам дългата му крачка и за малко да го изгубя, когато далеч напред зърнах една белокоса глава да влиза в библиотеката „Доу“. Най-малко от всичко очаквах това от него. „Какво ли може да прави точно там?“, зачудих се аз и се приближих, потръпвайки от вълнение.
Влязох през голямата дъбова врата и минах покрай група ранобудни студенти, които се обърнаха след мен и се разхилиха. Не им обърнах внимание, а продължих да следя плячката си по един дълъг коридор. Видях го как зави надясно и изчезна. Притичах до мястото, където бе изчезнал. Не можеше да бъркам. Трябва да беше влязъл през тази врата. Това беше мъжката тоалетна, а друг изход нямаше.
Не посмях да вляза. Заех позиция в една телефонна кабина наблизо. Минаха десет минути, двадесет минути. Възможно ли беше да съм го изпуснал? Имах нужда да отида до тоалетната. Трябваше да вляза — не само, за да намеря Сократ, но и за да използвам мястото по предназначение. Какво толкова? В края на краищата, това си беше моя територия, не негова. Щях да го накарам да ми обясни. И все пак щеше да се получи поста неловко.
Влязох в облицованата с плочки тоалетна и отначало не видях никого. Като си свърших работата, се заех да търся по-внимателно. Друга врата нямаше, значи той трябваше да е още тук. Някакъв човек излезе от една кабинка и ме видя как наведен надзъртам под вратичките. Излезе забързано от помещението, като смръщи вежди и заклати глава.
Върнах се към заниманието си. Наведох глава да надникна под последната врата. Отначало зърнах петите на крака, обути в сандали, после ненадейно лицето на Сократ надникна изпод вратата, с главата надолу и идиотски ухилено. Явно беше с гръб към вратата и се беше навел напред, с глава между коленете.
Отстъпих назад сащисан и абсолютно сконфузен. Нямах никакво прилично обяснение за странното си поведение в тоалетната.
Сократ отвори вратичката с театрален жест и възкликна: