Вървях безцелно, вдишвайки дълбоко влажния, студен въздух, вглеждах се в звездното небе и се вслушвах за някакъв случаен звук по тихите улици. От студа огладнях и се запътих към една денонощна бензиностанция да си купя някакви бисквити и нещо за пиене. С ръце в джобовете прекосих забързано територията на университета, минавайки покрай заспали сгради, докато стигнах до осветената бензиностанция. Тя беше като ярък флуоресцентен оазис сред притъмнялата пустош от затворени барчета, магазини и кина.
Завих покрай ъгъла на гаража, непосредствено до бензиностанцията и едва не се блъснах в някакъв човек, който седеше в сянката, облегнал стола си о червената тухлена стена. Стреснат, аз отстъпих назад. Той беше с червена вълнена шапка, сиви кадифени панталони, бели чорапи и японски сандали. Видимо се чувстваше добре в лекото си яке, макар че термометърът на стената до главата му показваше 3 градуса.
Без да вдига поглед, той каза с ясен, почти мелодичен глас:
— Извинявай, ако те стреснах.
— О, ъ-ъ, няма нищо. Имате ли нещо газирано?
— Тук има само плодови сокове, млади господине — той се обърна към мен и с полуусмивка свали шапката си, разкривайки блестящо бяла коса. После се разсмя високо.
Този смях! Направо се втрещих и се вгледах в него за миг. Та това беше старецът от съня ми! Същата бяла коса, светлото, гладко лице, висок, слаб мъж на около петдесет-шестдесет години. Той пак се засмя. В смущението си аз някак успях да намеря вратата с надпис „Офис“ и я отворих. И изпитах чувството, че заедно с тази врата се отвори и някаква друга врата, към друго измерение. Стоварих се на едно старо канапе и потръпнах, чудейки се какво ли би могло да нахлуе с оглушителен вой през тази врата в подредения ми свят. Ужасът ми беше смесен с особена омая, която не можех да определя. Седях задъхан и се опитвах да се заловя отново за обикновения свят.
Огледах офиса. Беше толкова различен от обичайната стерилност и разхвърляност на другите бензиностанции. Канапето, на което седях, беше покрито с поизлиняло, но пъстро мексиканско одеяло. Вляво от мен, до входа, имаше сандъче със спретнато подредени туристически принадлежности: карти, запалки, слънчеви очила и други. Зад едно малко, тъмнокафяво орехово писалище имаше стол, тапициран в плюш със землист цвят. До една врата с надпис „Частно“ стоеше на пост автомат за минерална вода. Близо до мен имаше втора врата, която водеше към гаража.
Най-много от всичко ме порази домашният уют на стаята. Яркожълт козяк застилаше пода по цялата дължина и свършваше до изтривалката с надпис „Добре дошли“ на входа. Стените бяха прясно боядисани, а няколко картини с пейзажи разнообразяваха белотата им. Мекото, приглушено сияние на лампите ми действаше успокоително. Беше в приятен контраст с ослепителния неон вън. Като цяло стаята се усещаше топла, подредена и сигурна.
Как можех да зная, че това щеше да бъде сцена на непредвидими приключения, вълшебства, ужас и романтика? Тогава си помислих само: „На това място много би подхождала една камина.“
Скоро дишането ми се успокои, а мислите ми, ако не уталожени, то поне вече не се щураха толкова. Приликата на този белокос мъж с човека от съня ми беше невероятно съвпадение. С въздишка станах, вдигнах ципа на якето си и се хвърлих навън в студения въздух.
Той не беше помръднал от мястото си. Когато минах покрай него и на прощаване погледнах крадешком лицето му, някакъв особен блясък в очите му задържа моя поглед. Никога не бях виждал очи като неговите. Отначало ми се стори, че в тях са се събрали сълзи, които аха-аха да потекат, но после сълзите се превърнаха в блещукане, като отражение на звездната светлина. Погледът му ме теглеше все по-надълбоко, докато самите звезди сякаш станаха отражение на неговите очи. За известно време загубих представа къде съм, не виждах нищо друго, освен тези очи, непоколебимите и любопитни очи на дете.
Не знам колко време съм стоял там; може да са били няколко секунди или няколко минути, а може и повече. Внезапно се сепнах и осъзнах къде съм. Почувствах се изваден от равновесие, смутолевих нещо като „лека нощ“ и забързах към ъгъла.
Преди да завия, поспрях. По врата ми полази лек гъдел — усещах, че той ме гледа. Обърнах глава назад. Бяха изминали не повече от петнадесет секунди. А сега той стоеше на покрива, скръстил ръце и отправил поглед към звездното небе! Взирах се ту в празния стол, който още си стоеше опрян о стената, ту отново нагоре. Това беше невъзможно! Да бях го видял да сменя колелото на каляска, направена от грамадна тиква и теглена от огромни мишки, едва ли щях да бъда толкова изумен!