В стихналата нощ аз се взирах нагоре към стегнатата му фигура — внушително присъствие, дори и отдалеч. Чух звездите да прозвънват като камбанки, залюлени от вятъра. Внезапно той обърна глава и ме загледа право в очите. Почти усетих дъха му върху лицето си. Потръпнах, но не от студа. Онази врата, през която реалността преливаше в сън, отново се открехна.
Отново се вгледах в него.
— Да? — каза той. — Мога ли да ти помогна? — Пророчески думи!
— Извинете, но…
— Извинен си — усмихна се той. Усетих как се изчервявам; това започваше да ме дразни. Той си играеше някакви игрички с мен, но аз не знаех правилата.
— Добре де, но как се качихте на покрива?
— Да съм се качил на покрива ли? — запита той с невинен и озадачен вид.
— Да. Как стигнахте от този стол — посочих аз, — до този покрив за по-малко от двадесет секунди? Вие седяхте, облегнат на стената ей там. Аз се обърнах, тръгнах към ъгъла, а вие…
— Много добре знам какво съм правил аз — прогърмя гласът му. — Няма защо да ми го обясняваш. Въпросът е дали знаеш ти какво си правил?
— Разбира се, че знам какво съм правил! — Вече почвах да се ядосвам; не бях някакво детенце, че да ми четат лекции! Но отчаяно исках да разбера какъв беше номерът на стареца, затова сдържах яда си и учтиво попитах: — Моля ви, сър, кажете ми как се качихте на покрива.
Той просто ме гледаше втренчено и мълчеше, докато не усетих тила ми да настръхва. Накрая ми отговори:
— Използвах стълбата. Ей я там отзад. — После престана да ми обръща внимание и отново се загледа нагоре.
Бързо заобиколих постройката. Отзад наистина имаше стара стълба, подпряна на стената. Но от върха на стълбата до ръба на покрива имаше поне метър и половина, дори ако беше успял да я използва — което не ми се струваше особено вероятно — това пак не обясняваше как бе стигнал догоре само за няколко секунди.
Нещо докосна рамото ми в тъмното. Ахнах и се обърнах — беше неговата ръка. Някак си бе слязъл от покрива и се бе промъкнал зад мен. Тогава ми хрумна единственият възможен отговор — той има близнак! Явно двамата се забавляваха така да изкарват акъла на невинните посетители. Аз обаче веднага го разобличих.
— Така значи, драги господине! Къде е близнакът ви? Аз да не съм някакъв глупак?
Той леко сви вежди, после избухна в смях. Ха! Това го издаде. Вярно, наистина го бях разкрил. Но отговорът му малко ме разколеба.
— Ако имах близнак, мислиш ли, че щях да си губя времето да стоя тук и да си приказвам с „някакъв глупак“? — Той пак се засмя и тръгна към гаража, като ме остави със зяпнала уста. Умът ми не побираше колко нагъл беше този тип. Побързах да го настигна. Той влезе в гаража и започна да се занимава с някакъв карбуратор под капака на стар зелен форд пикай.
— Значи аз съм глупак, така ли? — попитах по-войнствено, отколкото възнамерявах.
— Всички сме глупаци — отвърна той. — Просто много малко хора го знаят, останалите — не. Ти май си от останалите. Подай ми оня малкия гаечен ключ, ако обичаш.
Подадох му проклетия ключ и тръгнах да си ходя. Преди да изляза обаче просто не можех да не попитам:
— Моля ви, кажете ми как се качихте на покрива толкова бързо? Наистина ме озадачава.
Той ми подаде ключа да го върна на мястото му и каза:
— Светът е загадка, не е нужно да си я обясняваме — посочи рафта зад мен. — Сега ми трябват чукът и отверката, ей ги там.
Аз разочаровано го погледах още минута-две, умувайки как да го накарам да ми каже това, което исках, но той сякаш бе забравил за присъствието ми. Накрая се предадох и тръгнах към вратата, но той се обади:
— Не си тръгвай — не ме молеше; не ми и заповядваше. Каза го просто с делови тон. Взрях се в очите му — погледът му беше мек.
— И защо да не си тръгна?
— Мога да ти бъда от полза — каза той и сръчно извади карбуратора, като хирург при сърдечна трансплантация. Внимателно го постави на земята и обърна лице към мен.
Аз го зяпах.
— Вземи — каза той и посочи карбуратора. — Разглоби го и натопи частите в онази кутия. Така за малко ще позабравиш въпросите си.
Разочарованието ми се стопи и премина в смях. Този старец може и да е заядлив, но определено е интересен. Реших да се държа общително.
— Казвам се Дан — представих се аз и с неискрена усмивка протегнах ръка към него. — А вие?
Той бутна една отверка в протегнатата ми ръка.
— Това как се казвам аз няма никакво значение, нито пък как се казваш ти. Това, което има значение, е отвъд имената и въпросите. А сега ще ти трябва тази отверка, за да разглобиш онзи карбуратор — посочи той.