— Нищо не е отвъд въпросите — възразих аз. — Като например това: как литнахте на онзи покрив?
— Не съм летял, а скочих — отговори той с равнодушно изражение. — Няма никаква магия, така че не храни големи надежди. В твоя случай обаче може да ми се наложи да прибегна до една доста трудна магия. Май ще трябва да превърна едно магаре в човешко същество.
— Кой, по дяволите, си въобразявате, че сте вие, за да ми говорите такива неща?
— Аз съм воин! — сопна ми се той. — Освен това, аз съм този, който ти искаш да бъда.
— Не можете ли на един прост въпрос да отговорите? — нахвърлих се яростно на карбуратора.
— Задай ми такъв въпрос и ще опитам — каза той с невинна усмивка. Отверката се изметна и ми одраска пръста. — По дяволите! — извиках аз и тръгнах към умивалника да промия драскотината. Сократ ми подаде лейкопласт.
— Добре тогава. Ето един прост въпрос — бях твърдо решил да говоря с търпелив тон. — Как можете да ми бъдете от полза?
— Аз вече съм ти от полза — отговори той и посочи лепенката на пръста ми.
Това преля чашата.
— Вижте какво, не мога повече да си губя времето тук. Трябва да поспя малко — оставих карбуратора на пода и се наканих да си тръгвам.
— Откъде знаеш, че не си спал през целия си живот? Откъде знаеш, че дори и в момента не спиш? — произнесе той напевно, а в очите му се появи леко блещукане.
— Щом така казвате… — бях прекалено изморен, за да споря повече. — Само още едно нещо. Преди да си тръгна, ще ми кажете ли как направихте онзи номер одеве?
Той дойде до мен, протегна ръка и стисна моята.
— Утре, Дан, утре — усмихна се топло и тази усмивка отми предишния ми страх и раздразнение. Първо в китката, после през ръката и накрая през цялото ми тяло премина топла вълна. Той добави: — Приятно ми беше да те срещна отново.
— Как така „отново“? — започнах аз, но се усетих. — Да, разбирам, утре, утре — и двамата се засмяхме. Аз тръгнах към вратата, спрях, обърнах се, вгледах се в него и после казах: — Довиждане… Сократ.
Той ме погледна с недоумение, после добродушно сви рамене. Май името му допадна. Тръгнах си, без да казвам нищо повече.
На следващата сутрин се успах за първия час. Но по времето, когато започна следобедната ми тренировка, вече бях съвсем буден и във форма.
След като изкачихме и се спуснахме на бегом по стълбите в закритото игрище, Рик, Сид, аз и останалите ни съотборници легнахме на пода потни и запъхтяни и започнахме да разтягаме крака, рамене и гърбове. Обикновено мълчах по време на този ритуал, но днес ми се прииска да им разкажа за снощи. Но успях да им кажа само това:
— Снощи срещнах един необикновен човек на една бензиностанция.
Приятелите ми се интересуваха повече от болките в краката си при разтягането, отколкото от моите историйки.
Разгряхме леко с по няколко лицеви опори, коремни преси и вдигане на краката от легнало положение, след което започнахме сериите премятания. Докато летях във въздуха отново и отново, премятах се на висилката, прескачах на ножици коня и напрягах мускули в новото съчетание на халките, аз си мислех за тайнствените постижения на човека, когото бях кръстил „Сократ“. Обърканите ми чувства ме подтикваха да го избягвам, но ме влечеше да разгадая мистериозния му характер.
След вечеря набързо прегледах уроците си по история и психология, написах черновата на едно есе по английски и излязох от жилището си. Беше 23:00. Когато наближих бензиностанцията, започнаха да ме мъчат съмнения. Дали той наистина би искал да ме види пак? За какво можех да разговарям с него, за да му направя впечатление на високо интелигентен човек?
Той си беше там, застанал пред вратата. Поклони се и с жест ме покани в офиса си.
— Ако обичаш, събуй си обувките — просто такъв е обичаят тук.
Седнах на канапето и си оставих обувките наблизо, в случай, че ми се приискаше да си тръгна набързо. Все още нямах доверие на този тайнствен непознат.
Навън започваше да вали. Багрите и топлината на офиса му бяха в уютен контраст с тъмната нощ и злокобните облаци навън. Започнах да се поотпускам. Облегнах се и казах:
— Знаеш ли, Сократ, имам чувството, че съм те срещал и преди.
— Срещал си ме — отговори той и с това наново се отвори оная врата в ума ми, където сън и реалност ставаха едно. Помълчах малко.
— М-м-м, Сократ, напоследък сънувам един сън — и теб те има в него — наблюдавах го внимателно, но лицето му не издаваше нищо.
— Аз съм бил в сънищата на много хора, ти също. Разкажи ми съня си — усмихна се той.
Разказах му всичко, колкото можех по-подробно. В стаята сякаш притъмня, ужасните сцени оживяха в ума ми, а познатият ми свят започна да избледнява.