Когато свърших, той каза:
— Да, много хубав сън — преди да успея да го попитам какво иска да каже с това, звънецът на бензиностанцията иззвъня веднъж, после втори път. Сократ си наметна едно пончо и излезе в мократа нощ. Наблюдавах го втренчено през прозореца.
По това време на нощта беше много натоварено: пиковите часове на петъчната нощ. Всички бяха припряни, клиенти идваха един след друг. Почувствах се нелепо да си седя вътре просто така, затова излязох да му помогна, но той сякаш не ме забеляза.
Посрещна ме безкрайна опашка автомобили: двуцветни, червени, зелени, черни, кабриолети, пикапи и вносни спортни коли. Настроенията на клиентите бяха толкова различни, колкото и колите им. Като че ли само един-двама души познаваха Сократ, а повечето го поглеждаха повторно, сякаш забелязваха нещо странно, но неопределимо.
Някои от хората бяха в купонджийско настроение, смееха се високо и надуваха радиото в колите си, докато изчакваха реда си. Сократ се смееше заедно с тях. Един-двама клиенти бяха сприхави, полагаха нарочно усилия да се държат неприятно, но Сократ се отнасяше към всички еднакво любезно — сякаш всеки човек беше негов личен гост.
След полунощ колите и клиентите понамаляха. Хладният въздух изглеждаше неестествено застинал след шумотевицата, която го бе изпълвала досега. Когато влязохме в офиса, Сократ ми благодари за помощта. Свих рамене, но ми стана приятно, че бе забелязал. Отдавна не бях помагал на никого с нищо.
Още не влезли в топлия офис, аз се сетих, че имаме недовършена работа. Заговорих го веднага, щом се стоварих на канапето.
— Сократ, имам няколко въпроса.
Той събра молитвено ръце и погледна към тавана, сякаш се молеше за някакви божествени напътствия или божествено търпение.
— Какви — въздъхна той — са въпросите ти?
— Ами все така искам да разбера оня номер с покрива, както и защо ми каза: „Радвам се да те видя отново“; освен това искам да знам какво мога да направя за теб и с какво ти можеш да ми бъдеш полезен. И освен всичко ме интересува на колко си години.
— Засега да започнем от най-лесния. Аз съм на деветдесет и шест години, по твоето време.
Не беше на деветдесет и шест! Петдесет и шест, може би, шестдесет и шест — едва ли, седемдесет и шест — възможно, но удивително. Но чак пък на деветдесет и шест! Той лъжеше, но пък защо му трябваше да ме лъже? А исках да разбера и за другото нещо, което му се изплъзна от езика.
— Сократ, какво имаш предвид с това „по твоето време“? Ти по Източното стандартно време1 ли се водиш — пошегувах се неудачно аз, — или пък идваш от Космоса?
— Нима всички не сме оттам? — отвърна той. По това време аз вече го бях приел като една определена възможност.
— Все пак искам да зная какво можем да направим един за друг.
— Ами просто това: нямам нищо против да имам един последен ученик, а на теб явно ти е нужен учител.
— Имам си предостатъчно учители — светкавично отвърнах аз.
— О, така ли? — той направи пауза. — Дали имаш подходящ учител зависи от това какво искаш да научиш — стана пъргаво от стола си и тръгна към вратата. — Ела с мен. Искам да ти покажа нещо.
Отидохме до ъгъла, откъдето се виждаха светлините на бизнес-района надолу по булеварда, а отвъд тях — светлините на Сан Франциско.
— Целият свят там отвъд — каза той, очертавайки с широк жест хоризонта, — е едно училище, Дан. Животът е единственият истински учител. Той предлага много преживявания и ако опитът сам по себе си носеше мъдрост и доволство, тогава старите хора до един щяха да бъдат щастливи, просветлени учители. Обаче уроците от опита са скрити. Аз мога да ти помогна да се научиш от личен опит да виждаш света ясно, а яснотата е нещо, от което отчаяно се нуждаеш в момента. Интуицията ти знае, че това е така, умът ти обаче се противи, ти си преживял много, но си научил малко.
— Не знам, Сократ. Искам да кажа, не бих стигнал толкова далеч.
— Да, Дан, още не знаеш, но ще се научиш. И освен това ще стигнеш толкова далеч, че и повече, уверявам те.
Тъкмо тръгвахме обратно към офиса, когато една лъскава червена тойота спря на бензиностанцията. Сократ продължи да ми говори, докато отваряше резервоара.
— Като повечето хора ти си бил научен да събираш информация вън от себе си, от книги, списания, специалисти — той пъхна маркуча в резервоара. — Също като тази кола, ти се отваряш и оставяш фактите да се влеят в теб. Понякога информацията е висококачествена, а друг път нискооктанова. Ти купуваш знанието си по текущите пазарни цени, почти както купуваш бензин.