Треньорът беше в трескава възбуда, ставаше все по-взискателен и грижлив, но и по-нервен с всяка изминала седмица, която ни приближаваше към Националния студентски шампионат за 1968 в Тусон, Аризона. Ако спечелехме тази година, това щеше да е за пръв път на Университета ни и Хал щеше да постигне целта си от двадесет години насам.
Скоро се явихме на тридневни състезания срещу Университета на Южен Илинойс. До последната вечер на отборното първенство „Калифорнийският“ и „Южен Илинойс“ бяха напълно равностойни в тази най-оспорвана надпревара в историята на гимнастиката. Оставаха още три дисциплини, а „Илинойс“ водеха с три точки.
Това беше критичен момент. Ако трябваше да бъдем реалисти, можехме да се класираме на приличното второ място. Другата възможност беше да се целим към невъзможното.
Аз поне се целех към невъзможното, духът ми беше в готовност. Застанах пред Хал и отбора — моите приятели.
— Казвам ви, че ще спечелим. Този път нищо няма да ни спре. Да действаме!
Думите ми бяха най-обикновени, но това, което чувствах — една наелектризираност, или да я наречем, непоколебима решителност, зареди със сила всеки член на отбора.
Набирахме инерция като приливна вълна, засилвахме се по-бързо и по-мощно с изпълнението на всеки състезател. Публиката, до преди малко поодрямана, сега оживено се раздвижи, хората се навеждаха напред от местата си. Нещо ставаше, всички го усещаха.
Очевидно от „Илинойс“ също усетиха силата ни, защото започнаха да потрепват на ръчната стойка или да се олюляват при приземяването. Но преди последната дисциплина от състезанието те все още имаха цяла точка преднина, а висилката винаги е била силният им уред.
Накрая останаха двама гимнастици от Калифорнийския — Сид и аз. Тълпата притихна. Сид отиде до висилката, скочи и изпълни едно съчетание, от което на всички ни спря дъхът. Накрая завърши с най-високото двойно странично превъртане, което някой някога бе виждал в салона. Тълпата полудя. Аз бях последен от нашия отбор — упование и връх на напрежението за тях.
Последният състезател на „Илинойс“ се справи добре. Те бяха почти недостижими, но точно от това „почти“ имах нужда. Налагаше се да взема 9.8 за равенство, а никога не бях постигал толкова.
Ето я и нея, последната ми проверка. Умът ми преля от спомени: болката от онази вечер, когато бедрената ми кост се натроши на парчета, заклеването ми да се възстановя, предупреждението на доктора да забравя гимнастиката, Сократ и непрестанното ми обучение, нескончаемото тичане в дъжда, високо нагоре по хълмовете. И тогава усетих растяща сила, прилив на ярост към всички онези, които бяха казвали, че никога повече няма да мога да играя. Страстта ми се превърна в ледено спокойствие. Там, в този миг, моята съдба и бъдеще изглеждаха в равновесие. Умът ми се проясни. Емоциите ми преливаха от сила. Успей или умри!
С този дух и непоколебима решителност, на които се бях научил в малката бензиностанция през изминалите месеци, аз тръгнах към висилката. В салона нямаше и звук. Мигът на тишината, мигът на истината.
Бавно натрих талк на дланите си и проверих бинта на китките си. Пристъпих напред и поздравих съдиите. Като се обърнах към главния съдия, в очите ми блестеше простичко послание: „Ето го проклетото най-добро съчетание, което изобщо някога си виждал“.
Скочих към висилката и изтеглих крака нагоре. Залюлях се от ръчна стойка. Единственият звук в салона беше от моите ръце, които се въртяха около лоста, пускаха го, извиваха се, хващаха го, усукваха се.
Само движение — нищо друго не съществуваше. Нито океани, нито светът, нито звездите. Само висилката и един опразнен от мисли гимнастик — а скоро дори и те се стопиха в едното движение.
Добавяйки един елемент, който никога досега не бях изпълнявал на състезание, аз продължих нататък, преминавайки собствените си граници. Въртях се все по-бързо и по-бързо, засилвайки се за отскока в двойно странично салто с изпънато тяло.
Въртях се направо със свистене около лоста, подготвяйки се да се пусна и да отлетя в пространството, да се понеса, въртейки се, в ръцете на една съдба, която сам си бях избрал. Оттласнах се и изпънах крака, превъртях се веднъж, после втори път, леко ги присвих и разтворих, с изопнато за приземяването тяло. Бе настъпил мигът на истината.
Направих безупречно приземяване, което отекна из целия салон. Пълна тишина — и после адска лудница. 9.85: бяхме шампиони!
Треньорът ми се появи като от нищото, сграбчи ръката ми и започна диво да я разтърсва, като във възторга не се сещаше да я пусне. Съотборниците ми подскачаха и викаха, наобиколиха ме и ме запрегръщаха, някои от тях — с насълзени очи. Чак тогава чух аплодисментите да отекват сякаш надалеч и после все повече се усилиха. Едва сдържахме вълнението си по време на церемонията за награждаването. Празнувахме цяла нощ и осъмнахме в коментари за състезанието.