Идва майка ми. Протягам ръчичка към нея да й покажа някакво шаващо черно нещо, което гъделичка дланта ми. Тя посяга и го отмахва.
— Гаден паяк! — казва тя.
После поднася някакво нежно нещо към лицето ми и то заговаря на носа ми.
— Роза — казва тя и пак повтаря същите звуци: — роза.
Аз поглеждам нагоре към нея, после наоколо и отново се потапям в света на ухаещите багри.
Поглеждам старинното бюро на Сократ, после надолу към жълтия килим. Разтърсвам глава. Всичко ми изглежда помътняло, без никакъв блясък.
— Сократ, чувствам се полузадрямал, сякаш трябва да се наплискам със студена вода и да се разсъня. Сигурен ли си, че това пътешествие не ми е навредило с нещо?
— Не, Дан, вредите са ти били нанесени преди години по начини, които скоро ще видиш.
— Това място… това беше дворът на дядо ми, май. Спомням си го, беше като райската градина.
— Точно така, Дан. То всъщност е било райската градина. Всяко малко дете живее в сияйна градина, където всяко нещо се усеща пряко, без намесата на мисълта.
— За всеки от нас „изгонването от рая“ настъпва, когато започнем да мислим, когато започнем да назоваваме и познаваме нещата. Не само Адам и Ева са били прогонени, разбираш ли, а всички ние. Раждането на ума е смъртта на сетивата… а не че като сме отхапали от ябълката, ние сме станали малко секси!
— Иска ми се да можех да се върна там — въздъхнах аз. — Беше толкова ярко, толкова ясно, толкова радостно.
— Това, на което си се наслаждавал като дете, може отново да бъде твое. Иисус от Назарет, един от най-великите воини, е казал, че човек трябва да бъде като малко дете, за да влезе в Царството небесно. Сега сигурно разбираш.
— Преди да си тръгнеш тази нощ, Дан — добави той, докато пълнеше една чаша от термоса, — искаш ли още малко чай?
— Не, благодаря, Сок. Резервоарът ми е пълен за тази нощ.
— Добре, тогава ще се видим утре сутринта в осем часа в Ботаническата градина. Време е да се поразходим из природата.
Тръгнах си, вече в очакване на тази разходка. Събудих се само след няколко часа сън, бодър и отпочинал, изпълнен с вълнение. Може би днес, може би утре щях да открия тайната на радостта.
Стигнах до Строубери Каньон със спортно ходене и зачаках Сок на входа на градината. Когато той дойде, поехме из огромното зелено пространство с всякакви видове дървета, храсти, растения и цветя, които човек може да си представи.
Влязохме в една огромна оранжерия. Топлият и влажен въздух контрастираше с утринния хлад навън. Сок посочи тропическата растителност, която се извисяваше над нас.
— Като дете всичко това щеше да се представи пред очите, ушите и осезанието ти като за първи път. Но сега ти вече си научил названията и категорията на всяко нещо. „Това е хубаво, това е лошо, това е маса, това е стол, това е кола, къща, цвете, куче, котка, пиле, мъж, жена, залез, океан, звезда.“ И тези неща са ти скучни, защото съществуват само като названия за теб. Сухите схващания на ума помътват зрението ти.
С широк жест Сократ обхвана палмите високо над главите ни, които почти докосваха плексигласа на геодезическия купол.
— Сега ти виждаш всяко нещо през булото на асоциациите за нещата, което замъглява прякото, просто усещане. Ти „си виждал всичко това по-рано“, то е като да гледаш филм за двадесети път. Виждаш само спомени за неща и затова ти става скучно. Скуката е всъщност едно много дълбоко неосъзнаване на живота, скуката е осъзнаване, хванато в капана на ума. И ще трябва да загубиш ума си, за да можеш да се върнеш към сетивата си.
Вечерта Сократ вече слагаше чайника, когато влязох в офиса, внимателно си събух обувките и ги сложих на килима зад дивана. Все още с гръб към мен, той попита:
— Какво ще кажеш за едно малко състезание? Ти правиш някакъв номер, после аз правя номер и да видим кой печели.
— Ами, добре, ако наистина го искаш.
Не исках да го затруднявам, затова направих само стойка на една ръка за няколко секунди върху бюрото, после стъпих и направих задно салто, като леко се приземих на килима.
Сократ поклати глава, явно обезкуражен.
— Мислех си, че ще бъде равностойно състезание, но сега виждам, че не е.
— Съжалявам, Сок, но в края на краищата ти не ставаш по-млад, а мен доста ме бива в тая работа.
— Исках да кажа — ухили се той, — че ти нямаш никакъв шанс.
— Какво?!
— Ами, ето — каза той.
Следях го с поглед, докато той се обърна бавно и се запъти демонстративно към банята. Отместих се към входната врата за всеки случай, да не би да изскочеше от там пак с някой меч. Но той излезе само с чашата си. Напълни я с вода, усмихна ми се, вдигна я към мен, като за наздравица, и после бавно я изпи.