— Да, така е, и тогава научи, че единственото, което знаеш със сигурност, е, че си тук, където и да се намира това тук. Отсега нататък, щом вниманието ти започне да се отнася към други времена и места, искам моментално да се върнеш. Запомни, времето е сега и мястото е тук.
Точно в този момент в офиса влетя един колежанин, като влачеше свой приятел зад себе си.
— Не можех да повярвам! — каза той на приятеля си, като посочи Сократ, а после се обърна към него: — Минавахме вън по улицата и като погледнах насам, ви видях да подхвърляте тоя човек до тавана. Кой сте вие, все пак?
За миг ми се стори, че Сократ ще се издаде. Той обаче погледна с празен поглед колежанина, после се разсмя.
— О-о! — и пак се засмя. — О, това ли било! Не, ние просто се упражнявахме тук, да минава времето. Това тук е Дан, той е гимнастик, нали, Дан?
Аз кимнах. Приятелят на колежанина каза, че ме помни, бил гледал няколко състезания по гимнастика. Историята на Сократ придобиваше достоверност.
— Тук зад бюрото си имаме един трамплин — Сократ отиде зад бюрото, където за мое пълно удивление той „демонстрира“ несъществуващия мини-батуд така убедително, че се замислих, дали наистина няма такъв зад бюрото. Сок заподскача все по-високо и по-високо, докато стигна почти до тавана, а след това подскоците му постепенно почнаха да се снижават, докато накрая спря и се поклони. Аз изръкоплясках.
Малко сконфузени, но със задоволено любопитство, момчетата си тръгнаха. Изтичах от другата страна на бюрото — естествено, никакъв батуд нямаше. Разсмях се истерично.
— Сократ, ти си невероятен!
— Да — каза той, без фалшива скромност.
Небето вече просветляваше предизгревно, когато със Сократ се приготвихме да си тръгваме. Докато вдигах ципа на якето си, имах чувството, че този изгрев ще бъде символичен за мен.
На път за вкъщи се замислих над промените, които ставаха — не толкова външно, колкото вътре в мен. Почувствах с нова яснота къде е пътят ми и кои са приоритетите ми. Както преди много време бе поискал Сок, аз най-сетне се бях освободил от нагласата, че светът е длъжен да задоволява очакванията ми, а оттук вече не можех и да се разочаровам. Разбира се, щях да продължа да правя каквото е необходимо, за да живея във всекидневния свят, но аз щях да определям условията. Започвах да се чувствам свободен.
Отношенията ми със Сократ също се бяха променили. Първо, имах по-малко илюзии, които да защитавам. Ако той ме напречеше глупак, можех само да се засмея, защото знаех, че поне по неговите стандарти ще е прав. А и вече рядко ме плашеше.
Докато минавах покрай болница „Херик“ на път за вкъщи, една ръка ме сграбчи за рамото и аз инстинктивно се изплъзнах, като котка, която не иска да я галят. Обърнах се и видях един ухилен Сократ.
— Вече май не си такъв нервак, а?
— Какво правиш тук, Сок?
— Излязох да се поразходя.
— Е, би било чудесно да се поразходим заедно. Изминахме в мълчание една-две пресечки, тогава той ме попита:
— Кое време е?
— О, трябва да е… — тогава се усетих. — … сега.
— И къде сме ние?
— Тук.
Той не каза нищо повече, а на мен ми се говореше, затова му разказах за новото си чувство на свобода и плановете ми за бъдещето.
— Кое време е?
— Сега — въздъхнах аз. — Непременно ли трябва все да…
— Къде сме ние? — попита невинно.
— Тук. Обаче…
— Чуй ме — прекъсна ме той. — Стой в настоящето. Не можеш да направиш нищо, за да промениш миналото, а бъдещето никога няма да дойде точно такова, каквото го планираш или очакваш. Изобщо няма воин в минало време, нито пък ще има воин в бъдеще време. Воинът е тук, сега. Мъката на човек, страхът и гневът, съжалението и вината, завистта, плановете и копнежите живеят само в миналото или в бъдещето.
— Почакай малко, Сократ. Съвсем ясно си спомням как съм бил ядосан в настоящето.
— Не е така — каза той. — Всъщност искаш да кажеш, че си действал ядосано в настоящ момент. Това е естествено, действието винаги е в настоящето, понеже е израз на тялото, а то съществува само в настоящето. Но умът, разбираш ли, е като фантом и всъщност никога не съществува в настоящето. Единствената му сила над теб е да отклонява вниманието ти извън настоящето.
Наведох се да си вържа обувките и в този момент усетих нещо да докосва слепоочията ми.
Дозавързах си обувките и се изправих. Озовах се сам в мухлясал стар таван без прозорци. В сумрака различих няколко стари куфара-сандъци с формата на ковчези, изправени отвесно в ъгъла на помещението.
Внезапно изпитах ужасен страх, особено като осъзнах, че в неподвижния въздух не се чува абсолютно нищо, сякаш всякакъв звук бе заглушен от застоялия, мъртъв въздух. Направих една предпазлива крачка и забелязах, че стоя в пентаграма, петолъчна звезда, начертана с кафеникаво-червено на пода. Погледнах по-отблизо. Кафеникаво-червеният цвят беше от засъхнала — или засъхваща — кръв.