Зад себе си чух ръмжащ смях, толкова гаден и ужасяващ, че трябваше да преглътна надигналия се в устата ми металически вкус. Автоматично се обърнах и се оказах лице в лице с прокажен, обезформен звяр. Той дишаше в лицето ми и гадно-сладникавата воня на нещо отдавна мъртво ме блъсна с пълна сила.
Гротескните му бузи се изтеглиха назад и разкриха черни кучешки зъби. Тогава той проговори:
— Елллла прри мееееен — почувствах непреодолим подтик да се подчиня, но инстинктът ми надделя. Заковах се на място.
Той изрева бясно.
— Домъкнете го, чеда мои!
Сандъците в ъгъла бавно започнаха да се приближават към мен и се отвориха, разкривайки гнусни, разлагащи се човешки трупове, които излязоха от ковчезите и се запътиха към мен. Аз безумно се въртях из пентаграмата, търсейки място, откъдето да избягам, когато вратата зад мен се отвори и млада жена на около деветнадесет години влезе със залитане в помещението и се свлече точно на ръба на пентаграмата. Вратата остана отворена, лъч светлина минаваше през нея.
Тя беше красива, облечена в бяло. Простена, сякаш бе ранена, и каза с отвъден глас:
— Помогни ми, моля те, помогни ми — разплаканите й очи изразяваха молба, но съдържаха и обещание за отблагодаряване, награда и неутолимо желание.
Аз погледнах към приближаващите фигури, после към момичето и към вратата.
Тогава ме споходи Чувството: Остани на място. Пентаграмата е настоящият миг. Там ти си в безопасност. Демонът и слугите му са миналото. Вратата е бъдещето. Внимавай.
Точно в този миг момичето отново простена и се претърколи по гръб. Роклята й се плъзна нагоре по бедрото, почти до кръста. Протегна се към мен умолително, съблазнително:
— Помогни ми…
Пиян от желание, аз изскочих от пентаграмата.
Жената изръмжа, разкривайки кървавочервени зъби. Демонът и целият му антураж взеха да вият победоносно и се хвърлиха към мен. Аз скочих обратно в пентаграмата.
Свит на кълбо върху тротоара, разтреперан, аз вдигнах поглед към Сократ.
— Ако си отпочинал достатъчно, искаш ли вече да продължим? — попита ме той, а в това време няколко ранобудни спортни натури претичаха в крос покрай нас с удивени физиономии.
— Трябва ли да ме плашиш почти до смърт всеки път, когато решиш да ми докажеш някое свое твърдение? — изписках аз.
— Бих казал, че да — отвърна той, — когато твърдението е от особена важност.
След няколко мига мълчание свенливо попитах:
— Предполагам, че нямаш телефона на онова момиче, нали? Сократ се плесна по челото и погледна към небето.
— Приемам, че си схванал идеята на тази малка мелодрама?
— Като обобщение — отговорих аз, — стой в настоящето: по-безопасно е. И не излизай от пентаграмата заради когото и да било, особено ако е с кучешки зъби.
— Прав си — ухили се той. — Не позволявай на никого и на нищо, най-малко на собствените си мисли, да те измъкват извън настоящето. Сигурно си чувал тази история за двамата монаси:
Двама монаси, единият стар, другият много млад, вървели по разкаляна пътека в гората — на връщане към манастира си някъде в Япония. По едно време се натъкнали на красива жена, която стояла безпомощно на брега на кален, буен поток.
Като видял затруднението й, по-старият монах я вдигнал в силните си ръце и я понесъл през потока. Тя му се усмихвала, обвила ръце около врата му, докато той не я оставил внимателно на другия бряг. Благодарила с поклон, а монасите продължили в мълчание пътя си.
Когато наближили портата на манастира, младият монах не можал повече да се сдържи:
— Как можа да носиш красива жена в ръцете си? Струва ми се, че такова поведение не подобава на един свещеник.
Старият монах погледнал спътника си и отвърнал:
— Аз я оставих там. А ти още ли я носиш?
— Май ме чака още доста работа — въздъхнах аз, — точно когато си мислех, че съм стигнал донякъде.
— Работата ти не е да „стигнеш донякъде“, а да бъдеш тук. Все още почти не ти се случва да живееш напълно в настоящето, Дан. Ти съсредоточаваш ума си „тук и сега“, само когато правиш салто или когато аз ти вадя душата. Вече е време да се заемеш сериозно, както никога досега, за да имаш шанса да откриеш вратата. Тя е тук, пред теб, отвори очи, сега.
— Но как?
— Просто дръж вниманието си върху настоящия момент. Дан, и ще се освободиш от мислите. Когато мислите досегнат настоящето, те се стапят — той се приготви да си тръгва.
— Чакай, Сократ. Преди да си тръгнеш, кажи ми едно нещо — ти ли си бил по-старият монах в историята — онзи, който пренесъл жената? Звучи ми като нещо, което ти би направил.