— Ти още ли я носиш? — той се засмя и с лека стъпка изчезна зад ъгъла.
Изминах в крос последните няколко пресечки към къщи, взех си душ и потънах в дълбок сън.
Когато се събудих, излязох да се поразходя, като продължих да медитирам по начина, предложен от Сократ — съсредоточавах вниманието си все повече и повече в настоящия момент. Почвах да се събуждам за света и като че ли станал отново дете, аз се връщах в сетивата си. Небето ми изглеждаше по-ярко, дори и през мъгливите майски дни.
Не споменавах пред Сократ нищо за Линда, може би по същата причина, поради която и на нея не бях казвал изобщо за своя учител. Те бяха различни части от живота ми, а чувствах, че Сократ се интересуваше повече от вътрешното ми обучение, отколкото от светските ми връзки.
Джой никаква я нямаше, освен когато образът й изплуваше в паметта ми или се появеше в някой сън. Линда ми пишеше почти всеки ден, а понякога ми звънеше по телефона, понеже работеше в „Бел Телефон“.
Лекциите минаваха гладко, седмица след седмица. Истинската ми класна стая обаче беше Сдробели каньон, където препусках по хълмовете като вятър, загубил представа за разстояния, и се надбягвах с дивите зайци. Понякога спирах, за да медитирам под дърветата или просто да подишам свежия бриз, който идваше от проблясващия залив далеч долу. Седях по половин час, наблюдавах проблясъците на водата или пък облаците, които се носеха над главата ми.
Вече се бях освободил от всичките „важни цели“ от миналото ми. Оставаше само една: вратата. Понякога дори и това го забравях в гимнастическия салон, когато играех направо в екстаз, политах високо във въздуха над батуда, обръщах се и се премятах, реех се лениво, после правех двойно салто и отново политах нагоре.
С Линда продължавахме да си кореспондираме, а писмата ни се бяха превърнали в поезия. Но пред очите ми се носеше образът на Джой, усмихната закачливо, разбиращо, докато накрая вече не бях сигурен какво или по-точно коя всъщност искам.
Тогава, докато се усетя, последната ми година в университета наближи своя край. Последните изпити бяха просто формалност. Докато пишех отговорите в привичните сини тетрадки и се наслаждавах на гладкото синьо мастило, което излизаше от писеца на писалката ми, аз осъзнах, че животът ми се е променил. Дори редовете на хартията ми се струваха произведение на изкуството. Идеите просто се изливаха плавно от главата ми, неспъвани от никакво напрежение или тревога. После всичко вече беше минало и аз осъзнах, че съм завършил университетското си образование.
Занесох на бензиностанцията пресен ябълков сок, за да отпразнуваме случая със Сократ. Докато си седяхме и отпивахме от сока, мислите ми се изплъзнаха от вниманието ми и се отнесоха в бъдещето.
— Къде си? — попита ме Сок. — Кое време е?
— Тук, Сок, сега. Но сегашната ми реалност е, че трябва да започна някаква кариера. Можеш ли да ме посъветваш нещо?
— Съветът ми е: прави, каквото искаш.
— Не ми помагаш особено. Можеш ли да добавиш нещо по-вече?
— Добре тогава: прави, каквото трябва.
— Но какво?
— Няма значение какво правиш, а само колко добре го правиш. Между другото — добави той, — Джой ще намине през уикенда.
— Прекрасно! Какво ще кажеш да отидем на пикник тази събота! В десет сутринта, добре ли ти звучи?
— Добре, ще те чакаме тук.
Пожелах му лека нощ и излязох в прохладната юнска нощ под искрящите звезди. Беше около 1:30, когато завих от бензиностанцията и тръгнах към ъгъла. Нещо ме накара да се обърна и да погледна нагоре към покрива. И там беше Сократ — същата гледка, която бях видял преди толкова много време — стоеше напълно неподвижно, около тялото му сияеше мека светлина, а той се взираше нагоре в нощта. Въпреки че беше на двадесетина метра и заговори тихо, аз го чух така, сякаш стоеше точно до мен:
— Дан, ела тук.
Тръгнах бързо обратно и като завих, видях как в този момент Сократ излиза от сенките.
— Преди да си тръгнеш тази вечер има едно последно нещо, което трябва да видиш — той насочи двата си показалеца към очите ми и ме докосна точно над веждите. След това само отстъпи назад и скочи право нагоре, озовавайки се на покрива. Аз стоях като хипнотизиран, не можех да повярвам на очите си. Сок скочи долу, приземявайки се с едва чут звук.
— Тайната — засмя се той, — е в много силните глезени.
Аз потърках очи.
— Сократ, това реално ли беше? Искам да кажа, аз го видях, но преди това ти докосна очите ми.
— Реалността няма ясно определени граници, Дан. Земята не е плътна. Тя е направена от молекули и атоми, мънички вселени, изпълнени с пространство. Тя е място на светлина и на магия, стига само да отвориш очите си.