— Сократ! — заповядах аз. — Оживей!
Но нищо… нищичко. Умът ми се разколеба и аз рухнах. Всичко беше свършило. Седях вцепенен, сълзи се стичаха по бузите ми.
— Моля те — вдигнах поглед нагоре, в сребристите облаци, които се носеха пред луната. — Моля те — обърнах се аз към Бога, Който никога не бях виждал. — Нека да живее.
Накрая престанах да се боря, престанах да се надявам. Той не беше по силите ми. Бях го предал.
От храстите изскочиха да ме видят две зайчета и се загледаха в безжизненото тяло на един стар човек, което държах нежно в ръцете си.
И точно тогава го усетих — същото Присъствие, което бях познал преди много месеци. То изпълни тялото ми. Аз дишах Него, То дишаше мен.
— Моля те — казах аз за последен път, — вземи мен вместо него.
Съвсем искрено го желаех. И в този миг долових пулсиране на врата на Сок. Бързо допрях глава до гърдите му. Силният, ритмичен пулс на сърцето на този стар воин затуптя в ухото ми. Тогава започнах пак да му вдишвам живот, докато накрая гърдите му започнаха да се надигат и спадат сами.
Когато Сократ отвори очи, видя моето лице надвесено над неговото да се смее и да плаче тихо от благодарност. А луната ни къпеше в живак. Зайците се взираха в нас, а козината им излъчваше сияние. После, при звука на гласа ми, те се скриха в храстите.
— Сократ, ти си жив!
— Виждам, че твоята наблюдателност е на обичайното си, остро като бръснач ниво — изрече той със слаб глас.
Опита се да стане, но беше много отпаднал, а и гърдите го боляха, затова го нарамих на плещите си като пожарникар и го понесох нагоре към края на пътеката, на около три километра. Там от научната лаборатория „Лорънс“ нощният пазач можеше да повика линейка.
Той се бе отпуснал на раменете ми и през повечето път мълчеше, докато аз се борех с изтощението, станал вир вода под тежестта му. От време на време той се обаждаше: „Това е страхотен начин за пътуване — хайде да го използваме по-често“ или пък „Дий!“
Прибрах се вкъщи едва след като го настаних в интензивното отделение на болницата „Херик“. През нощта оня сън се върна. Смъртта се опитваше да сграбчи Сократ и аз се събудих с вик.
На другия ден останах при него. Повечето време той спеше, но късно следобед поиска да поговорим.
— Е, какво всъщност стана?
— Открих те да лежиш там. Сърцето ти беше спряло и ти не дишаше. Аз… аз пожелах да живееш с цялата си воля.
— Напомни ми да те впиша в последната си воля. И какво усети?
— Това беше най-странното, Сок. Отначало усетих как през мен протича енергия. Опитах се да ти я предам. Почти се бях отказал, когато…
— Никога не казвай „умря“ — прогласи той.
— Сократ, това е сериозно!
— Продължавай — целият съм слух. Нямам търпение да разбера как е завършило всичко.
Аз се засмях:
— Много добре знаеш как. Сърцето ти отново започна да бие, но едва след като аз бях престанал да се опитвам. Онова Присъствие, което бях усетил някога — То накара сърцето ти отново да бие.
Сократ кимна.
— Ти си усетил Него — това не беше въпрос, а твърдение.
— Да.
— Значи е било добър урок — каза той и леко се протегна.
— Урок ли!? Ти получи сърдечен удар и това било хубав малък урок за мен? Така ли виждаш нещата?
— Да — отвърна той. — И се надявам да ти свърши добра работа. Колкото и силни да изглеждаме, ние винаги имаме някоя скрита слабост, която може да доведе до нашата гибел. Правило на дома: за всяка сила си има слабост — и обратното. Естествено, че и аз имам — още от малък, моята слабост винаги е била сърцето. Ти, мой млади приятелю, имаш друг вид „сърдечни проблеми“.
— Аз ли?
— Да. Още не си отворил сърцето си по естествен начин, за да дадеш живот на емоциите си така, както го направи снощи. Ти си постигнал контрол над тялото си и дори донейде контрол над ума си, но сърцето ти още не е отворено. Твоята цел не е неуязвимостта, а уязвимостта — за света, за живота, а от тук и за Присъствието, което си усетил.
Опитах се да ти покажа чрез пример, че животът на воина не е въпрос на някакво въображаемо съвършенство или победа, животът на воина е любов. Любовта е мечът на воина, но когато пронизва, той дава живот, а не смърт.
— Сократ, разкажи ми за любовта. Искам да я разбера.
Той тихо се изсмя.
— Тя не е нещо, което се разбира, може само да се чувства.
— Добре, разкажи тогава за това чувство?
— Виждаш ли? — попита той. — Ти искаш да я превърнеш в схващане на ума. Просто забрави за себе си и чувствай!