Наведох поглед към него, осъзнавайки колко огромна бе саможертвата му — как ме бе обучавал, без никога да се щади, въпреки че е знаел за състоянието на сърцето си — и всичко това само за да задържи интереса ми. Очите ми се изпълниха със сълзи.
— Аз наистина чувствам, Сок…
— Глупости! Тъгата не е най-доброто.
Срамът ми се превърна в раздразнение.
— Понякога можеш направо да вбесиш човека, стари магьоснико! Какво искаш от мен, кръв ли?
— Гневът не е най-доброто — драматично изръмжа той и ме посочи с оцъклени очи, като злодей от старомоден филм.
— Сократ, ти си напълно откачен — засмях се аз.
— Ето, точно това е — смехът е най-доброто!
И двамата се разсмяхме от сърце, после, кискайки се тихичко, той заспа. Аз безшумно излязох.
Когато на другата сутрин отидох на свиждане, той изглеждаше по-укрепнал. Веднага го подложих на разпит.
— Сократ, защо настояваше да тичаш с мен и на всичко отгоре да правиш всички онези скокове, след като си знаел, че всеки момент те можеха да те убият?
— Защо да се тревожи човек? По-добре е да живее, докато умре. Аз съм воин, моят начин на живот е действието — каза той. — Аз съм учител — аз обучавам с примери. Някой ден ти също може да обучаваш другите така, както аз съм ти показвал — тогава ще разбереш, че думите не са достатъчни, ти също ще трябва да обучаваш чрез примери и то само на неща, които си осъзнал от собствения си опит.
Тогава ми разказа една история:
Една майка завела малкия си син при Махатма Ганди и го помолила:
— Моля те, Махатма, кажи на сина ми да престане да яде толкова захар.
Ганди помълчал, след което й заръчал:
— Доведи сина си след две седмици.
Озадачена, жената все пак му благодарила и казала, че ще изпълни заръката му.
След две седмици тя дошла пак със сина си. Ганди погледнал момчето в очите и му казал:
— Престани да ядеш захар.
Благодарна, но още по-недоумяваща, жената попитала:
— Защо ми каза да го доведа след две седмици? Можеше да му кажеш същото нещо още тогава.
Ганди отвърнал:
— Преди две седмици аз ядях захар.
— Дан, въплътявай това, на което учиш, и учи само на това, което си въплътил на практика.
— На какво друго бих могъл да уча, освен на гимнастика?
— Гимнастиката е достатъчна, стига да я използваш като средство да предаваш по-универсални уроци — каза той. — Уважавай другите. Отначало им давай онова, което те искат и може би накрая неколцина от тях ще поискат това, което ти желаеш да им дадеш. Задоволявай се да ги учиш на малки неща, докато някой не поиска повече.
— Как ще разбера дали искат нещо повече?
— Ще разбереш.
— Но, Сократ, сигурен ли си, че ми е писано да бъда учител? Изобщо не се чувствам като такъв.
— Имаш вид да си се запътил в тази посока.
— Това ме подсеща за нещо, за което отдавна искам да те питам — ти често сякаш четеш мислите ми или знаеш бъдещето ми. Аз ще имам ли тази сила един ден?
Като чу това, Сок се пресегна, включи телевизора и се загледа в някакво анимационно филмче. Аз го изключих. Той се обърна към мен и въздъхна.
— Надявах се, че ще заобикаляш отдалеч омаята на силата. Но щом този въпрос изникна, да се опитаме да го отметнем. Та какво искаш да знаеш?
— Ами, като за начало, предсказването на бъдещето. Ти май понякога можеш да го правиш.
— Разчитането на бъдещето се основава на реалистично възприемане на настоящето. Но хич не се опитвай да виждаш бъдещето, докато не започнеш да виждаш ясно настоящето.
— Добре, а четенето на мисли? — попитах аз.
Сократ пак въздъхна.
— Какво за него?
— Повечето време ти изглежда можеш да четеш мислите ми.
— В интерес на истината, да — призна той. — Повечето време аз действително знам какво мислиш. Твоят „ум“ е лесен за четене, защото е изписан на лицето ти.
Аз се изчервих.
— Ето, видя ли какво имах предвид? — засмя се той и посочи пламналите ми бузи. — И не е нужно да си магьосник, за да четеш по лицето, покерджиите непрекъснато го правят.
— Ами какво ще ми кажеш за истинските сили?
Той се понадигна и седна в леглото, после ми каза:
— Наистина съществуват особени сили. Но за воина подобни неща изобщо не представляват интерес. Не се заблуждавай. Щастието е единствената сила, която има значение. И щастието не е нещо, което можеш да постигнеш, то те постига — но чак когато се откажеш от всичко останало.
Сократ изглежда вече се изморяваше. За секунда се взря в мен, сякаш взимаше решение. След това заговори с благ, но същевременно твърд глас и изрече думите, от които най-много се опасявах.
— Ясно ми е, че още си в капана, Дан — все още търсиш щастието някъде другаде. Добре, така да бъде. Ще търсиш, докато напълно ти омръзне. Трябва да заминеш за известно време. Търси каквото трябва и учи каквото можеш. Тогава ще видим.