— По-добре изобщо не започвай; но веднъж започнал нещо, по-добре го свърши.
Разбрах, че ми е време да се прибирам у дома.
Докато самолетът се приземяваше на пистата на летище „Хопкинс“ в Кливланд, ме изпълваше все по-нарастваща тревога за брака и живота ми. Бяха минали повече от шест години. Чувствах се по-стар, но не и по-мъдър. Какво можех да кажа на жена ми и дъщеря ми? И щях ли някога да видя пак Сократ — а ако да, какво можех да му занеса?
Когато слязох от самолета, Линда и Холи ме очакваха. Холи се затича, пищейки от радост и силно се притисна в мен. Прегръдката ни с Линда беше нежна и топла, но лишена от истинска близост, беше като прегръдка със стар приятел. Явно времето и опитът ни бяха теглили в различни посоки.
Линда караше колата от летището до вкъщи. Холи доволна заспа в скута ми.
Научих, че Линда не е била самотна по време на моето отсъствие. Беше си намерила приятели, включително и интимни. Както става в такива случаи, скоро след завръщането ми в Обърлин срещнах един много специален човек — студентка, мила млада жена на име Джойс. Късата й, черна коса се спускаше на бретон над миловидно лице и сияйна усмивка. Тя беше дребничка и много жизнерадостна. Много силно ме привличаше и ние прекарвахме всеки свободен час заедно, разхождахме се дълго из парка „Арборетум“ и си говорехме край спокойните води. С нея можех да говоря така, както никога не съм могъл да разговарям с Линда — не защото Линда не можеше да разбере, а защото нейните пътеки и интереси бяха в друга посока.
Джойс се дипломира през пролетта. Искаше да остане с мен, но аз изпитах чувство на дълг към брака си затова с тъга се разделихме. Знаех, че никога нямаше да я забравя, но семейството ми трябваше да бъде на първо място.
По средата на следващата зима с Линда и Холи се върнахме в Северна Калифорния. Може би това, че бях прекалено зает с работата и със себе си, доведе и до окончателен разрив на брака ни. И все пак никой от признаците за разпадането му не беше толкова тъжен, както постоянно глождещите ме съмнения и меланхолията, които изпитах за първи път още в нощта на сватбата ни — онова мъчително съмнение, че нещо не е както трябва, че не мога да си спомня нещо, което преди години съм забравил. Единствено в присъствието на Джойс се освобождавах от това чувство.
След развода Линда и Холи се преместиха в красива старинна къща. Аз потънах в работата си — преподавах гимнастика и айкидо в Младежката християнска асоциация на Бъркли.
Изкушението да отида в бензиностанцията беше мъчително, но нямаше да го сторя, докато не ме повикат. А и как можех да се върна? За всичките тези години не бях открил нищичко, което можех да покажа.
Преместих се в Пало Алто и заживях сам и по-самотен от всякога. Много пъти си мислех за Джойс, но знаех, че нямам право да й се обадя, все още имах пред себе си недовършена работа.
Започнах отново да тренирам. Правех упражнения, четях, медитирах, а въпросите се забиваха в ума ми все по-дълбоко и по-дълбоко, като меч. След няколко месеца започнах да усещам едно възродено чувство на благополучие и добра форма, каквито не бях изпитвал от години. През това време започнах да пиша — купища бележки от дните ми със Сократ. Надявах се, че този преглед на времето, което бяхме прекарали заедно, можеше да ми даде някакъв нов ключ. Всъщност нищо не се беше променило — поне нищо, което аз можех да забележа — откакто той ме беше отпратил.
Една сутрин седях на стъпалата пред малкото ми жилище, което гледаше към магистралата. Размишлявах над последните осем години. Бях започнал като глупак и после бях станал почти воин. Тогава Сократ ме бе изпратил по широкия свят, за да се уча, а аз отново бях станал глупак.
Това ми изглеждаше пропиляно време — всичките тези осем години. И ето, седях тук на предните стъпала и се вглеждах в планината отвъд града. Внезапно вниманието ми се фокусира и планините придобиха леко сияние. В този миг ме осени какво щях да направя.
Разпродадох малкото неща, които имах, нарамих раницата на гръб и поех на автостоп на юг към Фресно, а оттам тръгнах на изток към Сиера Невада. Беше късно лято — хубаво време да зачезнеш из планините.
8. Вратата се отваря
Някъде около езерото Едисън поех по тесен път и навлязох в една местност, която Сократ веднъж бе споменал — вървях навътре и нагоре, към сърцето на пустошта. Чувствах, че тук, в планината, щях да намеря отговора — или да умра. В известен смисъл бях прав и за двете.
Минавах през алпийски поляни, между гранитни зъбери, пътят ми се виеше сред гъсти борови и смърчови гори, нагоре към високите езера, където хора се срещаха по-рядко от пумите, елените или малките гущери, които се шмугваха под камъните, като ме зърнеха.