По здрач си направих лагер. На следващия ден продължих да се изкачвам нагоре, през огромните гранитни масиви, които започваха над горския пояс. Катерех се по огромни канари, минавах през каньони и проломи. Следобеда си набрах ядивни корени и плодове и полегнах до един кристален извор. За пръв път от години насам май бях доволен.
По-късно следобеда поех обратно надолу през безлюдния пущинак и сумрака на гъсто преплетените дървета, на връщане към базовия лагер. Там събрах дърва за нощния огън, изядох шепа храна и медитирах под един висок бор, отдавайки се изцяло на планината. Ако тя можеше да ми предложи нещо, готов бях да го приема.
Небето се стъмни, аз седях и греех ръцете и лицето си на пращящия огън, когато от сенките излезе Сократ!
— Минавах наблизо, та ми хрумна да се отбия да те видя — каза ми той.
Невярващ на очите си, но преливайки от възторг, аз го прегърнах и го повалих на земята с луд смях, като и двамата доста се поомърляхме. Изтупахме се и седнахме край огъня.
— Изглеждаш си почти същия, стари воине — човек не би ти дал и годинка над стоте. (Всъщност изглеждаше поостарял, но изпъстрените му със сиво очи все така съхраняваха блясъка си.)
— Ти, от своя страна — ухили се той и ме огледа, — изглеждаш доста по-стар, но не много по-умен. Кажи сега, научи ли нещо?
Аз въздъхнах, загледан в огъня.
— Ами, научих се да си правя един мой чай.
Сложих малкото канче вода на импровизираната скара и приготвих ароматен чай от билки, които бях намерил, докато се скитах през деня. Не бях очаквал гости, затова му дадох моята чаша, а на себе си налях в купичката. Тогава думите ми се отприщиха. Докато говорех, отчаянието, което бях сдържал толкова време, накрая ме надви.
— Нищо не ти нося, Сократ. Все така се лутам — изобщо не съм се приближил до вратата повече, отколкото бях при първата ни среща. Аз провалих теб, а животът провали мен, животът разби сърцето ми.
Той ме погледна ликуващо.
— Да! Сърцето ти е разбито, Дан, но се е разбило, за да разкрие вратата, която сияе в него. Това е единственото място, където не си търсил. Отвори очи, палячо, ти почти си стигнал!
Объркан и с чувство за провал, аз само седях безпомощно. Сок ме окуражи:
— Почти си готов, вече си съвсем близо.
Вкопчих се жадно в думите му.
— Близо до какво?
— До края.
За миг по гръбнака ми пропълзя страх. Бързо се шмугнах в спалния си чувал, а Сократ разви своя. Последният ми спомен от онази нощ бяха очите на моя учител, които блестяха така, сякаш той гледаше през мен и през огъня към друг свят.
При първите лъчи на утринното слънце Сократ вече беше буден и седеше край един поток наблизо. Седнах мълчаливо до него и взех да мятам камъчета във водата, като ги слушах как цамбуркат. Без да проговори, той се обърна и внимателно се вгледа в мен.
Вечерта, след безгрижен ден на скитане, плуване и печене на слънце, Сократ каза, че иска да чуе всичко, което мога да си спомня, откакто се бяхме виждали за последен път. Разказвах три дни и три нощи — изгребах до дъно склада със спомените си. През цялото време Сократ почти не проговаряше, освен за да ми зададе някой кратък въпрос.
Малко след залез слънце той ми махна да отида при него край огъня. Седяхме напълно неподвижни, старият воин и аз с кръстосани крака върху меката земя, високо в планината Сиера Невада.
— Сократ, всичките ми илюзии се разбиха, но изглежда няма нищо, което да заеме тяхното място. Ти ми показа, че търсенето ми е напразно. Ами какво тогава е пътят на мирния воин? Не е ли пътека, търсене?
Той се засмя от сърце, хвана ме за раменете и ме разтърси.
— След всичкото това време, най-сетне ти хрумна един по-сполучлив въпрос! Обаче отговорът е точно под носа ти. През цялото време аз ти показвам пътя на мирния воин, а не пътя към мирния воин. Докато вървиш по пътя, ти си воин. През тези осем години ти си изоставил нагласата си на воин, затова е трябвало да я търсиш. Обаче пътят е сега, винаги е бил сега.
— Тогава какво да правя сега? Накъде да тръгна оттук?
— Какво значение има? — извика весело той. — Един глупак е „щастлив“, когато желанията му са задоволени. Един воин е щастлив без причина. Точно това прави щастието най-висша дисциплина — по-висша от всичко друго, на което съм те учил.
Пъхнахме се отново в спалните чували, а лицето на Сок грееше към мен с алените отблясъци на огъня.
— Дан — заговори тихо той, — това е последната задача, която изобщо ще ти възложа, но тя продължава завинаги: Действай щастливо, чувствай се щастлив, бъди щастлив без никаква причина. Тогава ще можеш да обичаш и да правиш каквото искаш.