Вече ми се доспиваше и очите ми се затваряха. Тихо промърморих:
— Но, Сократ, има някои неща и хора, които е много трудно да обичаш; изглежда е невъзможно да бъдеш непрекъснато щастлив.
— Нищо, Дан, точно това означава да си воин. Разбираш ли, аз не ти казвам как да бъдеш щастлив, казвам ти просто да бъдеш щастлив.
С тези негови последни думи аз заспах.
Малко преди съмване Сократ леко ме разтърси.
— Чака ни дълъг преход — каза ми той.
Скоро поехме нагоре в планината.
Единственият признак за възрастта или слабото сърце на Сок беше по-бавното му темпо при изкачване. Отново се сетих, че учителят ми не беше неуязвим и каква саможертва правеше. Никога повече нямаше да приемам за даденост времето, което прекарвах с него. Докато се изкачвахме все по-нагоре, аз си спомних една странна история, която досега не бях разбирал.
Една непорочна жена вървяла по ръба на една скала. Долу, на около стотина метра, тя видяла мъртва лъвица-майка, наобиколена от скимтящи малки. Без да се, поколебае, жената скочила от скалата, за да имат лъвчетата нещо за ядене.
Може би на някое друго място и в друго време Сократ би направил същото.
Изкачвахме се повечето време в мълчание все по-нагоре, през скалиста почва с редеещи дървета, а после към върховете над горския пояс.
— Сократ, накъде отиваме? — попитах аз, когато седнахме за кратка почивка.
— Отиваме до една особена могила, свещено място, на най-високото плато на много километри наоколо. Това е било погребална могила на ранно американско племе, толкова малко, че съществуването му не е записано в историческите книги, но все пак тези хора са живели и се трудели в уединение и мир.
— Откъде знаеш това?
— Мои предци са живели сред тях. А сега да вървим, трябва да стигнем до платото преди здрач.
Искаше ми се да вярвам на Сократ във всичко — но в този миг се появи тревожното чувство, че съм в ужасна опасност, а той премълчава нещо.
Слънцето беше зловещо ниско, Сократ ускори ход. Вече дишахме трудно, катерехме се и прескачахме от една канара на друга, потънали в сянка. Сократ изчезна в един процеп между две морени и аз го последвах надолу по тесен тунел, образувал се между огромните скали, докато не излязохме отново на открито.
— В случай, че се връщаш сам, трябва да използваш този проход — каза ми Сократ. — Това е единственият път навътре или навън.
Понечих да му задам въпрос, но той ми махна да мълча.
Светлината чезнеше от небето, когато превалихме едно последно възвишение. Оттам пред нас се разкриваше падина с формата на купа, заобиколена от извисяващи се скали сега тънещи в сенки. Почнахме да се спускаме надолу в купата и стигнахме един зъбер.
— Наближаваме ли гробището? — попитах го неспокойно.
— В момента стоим върху него — каза той, — стоим сред духовете на древни хора, племе на воини.
Внезапно забрули вятър, сякаш в потвърждение на думите му. Тогава до нас достигна най-зловещият звук, който някога бях чувал — нещо като стенещ човешки глас.
— По дяволите, що за вятър е това?
Без да отговори, Сократ спря пред една черна дупка в огромната скала и каза:
— Да влизаме.
Инстинктите ми диво сигнализираха за опасност, но Сок вече беше влязъл. Запалих фенерчето си и тръгнах след слабата му светлинка навътре в пещерата, оставяйки стенещия вятър зад гърба си. Треперливият лъч на фенерчето осветяваше процепи и ями, чието дъно не се виждаше.
— Сок, не ми се ще да бъда погребан толкова далеч в планината.
Той ме прониза с поглед. Но за мое облекчение тръгна към входа на пещерата. Не че това имаше някакво значение — навън беше също толкова тъмно, колкото вътре. Направихме си лагер и Сократ извади купчинка дърва от раницата си.
— Реших, че може да ни потрябват — каза той.
Скоро огънят вече пращеше. Телата ни хвърляха странни, разкривени сенки, които танцуваха лудешки по стената на пещерата пред нас, докато пламъците поглъщаха дървата.
Сократ посочи сенките и каза:
— Тези сенки в пещерата са същностен образ на илюзия и реалност, на страдание и щастие. Ето ти една древна история, популяризирана от Платон:
Имало едно време едни хора, които изживявали целия си живот в Пещера на илюзиите. В течение на няколко поколения те се приучили да вярват, че собствените им сенки, хвърляни по стените, били самата реалност. Само митовете и религиозните притчи говорели за по-светли възможности.
Обсебени от играта на сенките, хората свикнали с тяхната тъмна реалност и станали нейни пленници.
Взирах се в сенките и усещах с гърба си топлината на огъня, докато Сократ продължаваше да говори.