— През цялата история, Дан, е имало благословени изключения сред затворниците на Пещерата. Те били тези, на които играта на сенките им омръзвала и започвали да се съмняват в нея, вече не се омайвали от сенките, колкото и високо да подскачали те. Тези хора станали търсачи на светлината. Малцината щастливци намерили водач, който ги подготвил и ги извел навън от всички илюзии, в слънчевата светлина.
Завладян от историята му, аз гледах как сенките танцуват по гранитните стени в жълтата светлина. Сок продължи:
— Всички хора по света, Дан, са в плен на Пещерата на собствения си ум. Само тези малцина воини, които виждат светлината, които се освобождават, отказвайки се от всичко, могат да се смеят във вечността. Това ще направиш и ти, приятелю.
— Звучи непостижимо, Сок. И малко плашещо.
— То е нещо отвъд търсенето и отвъд страха. Веднъж стане ли, ще видиш, че е очевидно, просто, обикновено, будно и щастливо. То е просто реалността отвъд сенките.
Седяхме в пълна тишина, нарушавана само от пращенето на дървата в огъня. Наблюдавах Сократ, който сякаш очакваше нещо. Беше ми тревожно, но бледото просветляване от разсъмването, което очертаваше входа на пещерата, съживи духа ми.
Но тогава пещерата отново потъна в мрак. Сократ стана бързо и отиде до входа, аз вървях плътно зад него. Когато излязохме навън, въздухът миришеше на озон. Усетих как статичното електричество надига косъмчетата отзад на врата ми. И тогава се разрази бурята.
Сократ се извъртя с лице към мен.
— Нямаме много време. Трябва да се измъкнеш от пещерата, вечността не е толкова далеч!
Блесна светкавица. Мълния удари една скала в далечината.
— Побързай! — каза Сократ припряно, с настойчивост, каквато не бях чувал досега. В този миг ме споходи Чувството — онова чувство, което никога не грешеше — и ми донесе думите: „Внимавай — Смъртта дебне“.
Тогава Сократ отново заговори, гласът му беше зловещ и остър.
— Тук е опасно. Върни се навътре в пещерата — аз взех да ровя в раницата си за фенерчето, но той излая: — Тръгвай!
Върнах се назад в пълния мрак и се притиснах о стената. Затаил дъх, го зачаках да дойде при мен, но той беше изчезнал.
Тъкмо щях да го повикам, когато нещо ме повали почти в безсъзнание — нещо подобно на менгеме внезапно сграбчи врата ми изотзад със смазваща сила и ме затегли навътре в пещерата.
— Сократ! — изкрещях аз. — Сократ!
Хватката на врата ми се охлаби, но тогава започна много по-ужасна болка: нещо смазваше главата ми отзад. Аз крещях и крещях от нетърпима болка. И точно преди черепът ми да се пръсне от влудяващия натиск, чух следните думи — със сигурност изречени от гласа на Сократ:
— Това е последното ти пътуване.
Ужасен пропукващ звук и болката изчезна. Свлякох се надолу и тупнах на пода. Блесна светкавица и в моментната виделина зърнах Сократ, надвесен над мен да гледа надолу. Тогава прокънтя гръм от един друг свят. В този миг разбрах, че умирам.
Единият ми крак висеше безжизнено от ръба на бездънна яма. Сократ ме бутна в бездната и аз започнах да падам, като се блъсках и размазвах в скалите, падах все по-надолу в недрата на земята, после прелетях през един отвор, планината ме пусна и се озовах в слънчевата светлина. Разбитото ми тяло се преметна още веднъж и накрая се стовари на купчина върху една влажна, зелена поляна, далеч, далеч надолу.
Тялото ми представляваше натрошено, безформено парче месо. Надойдоха лешояди, гризачи, насекоми и червеи, за да се нахранят с тази разлагаща се плът, която някога си бях представял, че съм „аз“. Времето течеше все по-бързо и по-бързо. Дните се сменяха светкавично, а небето учестено примигваше, редувайки светлина и мрак, все по-бързо и по-бързо, докато накрая всичко се сля в една мъглявина, тогава дните станаха седмици, а седмиците — месеци.
Сменяха се сезоните и тленните ми останки вече се разтваряха в почвата, обогатявайки я. Ледените зимни снегове запазиха костите ми за един миг във времето, но с все по-светкавичното примигване на сезоните дори и костите станаха на прах. Подхранвани от тялото ми, цветята и дървета растяха и умираха на тази поляна. Накрая дори поляната изчезна.
Бях станал част от лешоядите, които бяха пирували с плътта ми, част от насекомите и гризачите и част от хищниците, хранили се с тях, в един велик кръговрат на живота и смъртта. Аз станах техните предци, докато накрая и те се върнаха в земята.
Онзи Дан Милман, който бе живял някога отдавна, вече бе изчезнал завинаги, един мимолетен миг във времето — но аз оставах неизменен през всички времена. Сега бях Себе си, Съзнанието, което наблюдаваше всичко и беше всичко. А всичките ми отделни части щяха да продължат завинаги — вечно променящи се, вечно нови.