Сега осъзнах, че Черния косач, Смъртта, от която Дан Милман толкова се бе страхувал, е била всъщност най-голямата му илюзия. Също както и животът му е бил илюзия — проблем, не по-значителен от един забавен инцидент, когато Съзнанието е забравило Себе Си.
Докато Дан бе живял, той не бе минал през вратата, не бе осъзнал истинската си природа, той бе живял като смъртен, в страх и самота.
Но аз знаех. Да можеше само тогава той да бе знаел това, което аз знам сега.
Лежах на пода на пещерата и се усмихвах. Надигнах се и седнах, опрял гръб на стената, после се взрях в мрака, озадачен, но без страх.
Очите ми посвикнаха с тъмното и съзрях един белокос мъж да седи усмихнат до мен. Тогава, от хилядите години далечина всичко се върна и за миг ми стана тъжно, че се завърнах в смъртна форма. Но после осъзнах, че то нямаше значение — всъщност нищо нямаше значение!
Това ми се стори много смешно, всичко ми се струваше забавно, затова се разсмях на глас. Погледнах Сократ, очите ни блестяха в екстаз. Знаех, че той знае това, което зная аз. Скочих напред и го прегърнах. Двамата затанцувахме из пещерата, като се смеехме неудържимо на моята смърт.
По-късно си събрахме нещата и поехме надолу по планинския склон. Минахме през прохода и продължихме да се спускаме през клисури и падини с морени към базовия ни лагер.
Не говорех много, но често се смеех, защото всеки път когато погледнех наоколо — към земята, небето, слънцето дърветата, езерата, потоците — си спомнях, че всичко това бях Аз!
През всички тези години Дан Милман непрекъснато се беше борил „да бъде някой“. Каква ирония! Той наистина бе станал някой, но някой заключен в страхлив ум и смъртно тяло.
„Е, помислих си, сега аз отново играя Дан Милман и спокойно мога да посвикна с това за още няколко секунди от вечността, докато и то отмине. Но вече знам, че аз не съм само това парче плът — и тази тайна напълно променя всичко!“
Невъзможно ми е да опиша въздействието на това знание. Бях просто буден.
И така, аз се събудих за действителността, освободен от всякакви значения или търсене. Какво изобщо можех да търся? Всички думи на Сократ бяха оживели със смъртта ми. Това именно беше парадоксът на всичко, смешното във всичко, то беше и великата промяна. Всякакви търсения, всякакви постижения, всякакви цели бяха еднакво приятни и еднакво ненужни.
Усещах как в тялото ми тече мощна енергия. Чувствах как преливам от щастие и избухнах в смях, това беше смехът на безпричинно щастлив човек.
И така вървяхме надолу, покрай най-високите езера, през линията на горския пояс и навътре в гъстата гора, спускайки се към потока, където си бяхме направили лагер преди два дни… или преди хиляда години.
Там горе, в планината, бях загубил всичките си правила, всичките си поуки, целия си страх. Повече нямаше какво да ме контролира. Какво наказание изобщо можеше да ме заплаши? И все пак, макар че нямах правилник за поведение, аз чувствах кое е хармонично, кое е правилно, кое е изпълнено с обич. Бях способен само на действия, изпълнени с обич. Той го беше казал — каква по-велика сила от това?
Бях загубил ума си и бях се слял със сърцето си. Вратата най-сетне се бе отворила и аз бях скочил през нея със смях, защото и тя беше само шега. Беше една несъществуваща врата, поредната илюзия, един образ, който Сократ бе втъкал в материята на моята реалност, както ми беше обещал много отдавна. Най-сетне бях видял каквото имаше да се види. Пътят щеше да продължи безкрайно, но сега той беше изпълнен със светлина.
Когато стигнахме лагера, вече мръкваше. Накладохме огън и хапнахме лека вечеря от сушени плодове и слънчогледови семки, последните ми запаси. Едва тогава, докато отблясъците от огъня подскачаха по лицата ни, Сократ заговори.
— Ще го загубиш, нали знаеш.
— Кое ще загубя?
— Това твое видение. То е нещо рядко — възможно е само при едно малко вероятно стечение на обстоятелства — но си е изживяване, затова ще го изгубиш.
— Може и да е така, Сократ, но на кого му пука? — засмях се. — Освен това загубих ума си и май никъде не мога да го намеря!
Той вдигна вежди, приятно изненадан.
— А, тогава изглежда моята работа с теб приключи. Вече съм си изплатил дълга.
— О-о! — ухилих се. — Да не искаш да кажеш, че днес се дипломирам?
— Не, Дан, днес аз се дипломирам.
Той стана, сложи раницата си на гръб и си отиде, разтвори се в сенките.
Време беше да се връщам в бензиностанцията, където бе започнало всичко. Някак имах чувството, че Сократ вече е там и ме чака. По изгрев слънце стегнах раницата си и поех надолу в планината.